Виктория Фокс - Островът на изкушението

Телефонът й иззвъня от долния етаж. Аврора се изкуши да го пренебрегне, но досадният звън направо разцепваше главата й.

— Ало? — вдигна слушалката, олюлявайки се.

— Аврора, кое време е? — попита Рита.

Аврора нямаше никаква идея.

— Десет? — предположи, търкайки очи.

— Минава обед.

— Ъъ… — Спомни си през мъглата, че има някаква уговорка.

— Цяла сутрин звъня на мобилния ти. Къде те намирам?

— Вкъщи.

— И чак сега ми вдигаш? Реших, че ти се е случило нещо!

— Сигурно му е паднала батерията — оправда се неубедително.

— Вбеси не само мен, Аврора, ами и хората от „Страйк“.

Звукозаписното студио. Бяха си уговорили среща, за да обсъдят следващия й албум. По дяволите.

— Съжалявам — измрънка. — Много съжалявам.

— Трябва да се стегнеш, малката. Отиваш на зле.

— Знам.

— Не ми се вярва. Кризисният контрол си има своите граници. Спокойна си, че заради баща ти ще склонят на втора среща, но нехайството ти подрива и твоята, и моята репутация. Залагам собствения си задник заради теб, а май хич не ти пука.

— Успах се.

— Редовно се успиваш, струва ми се. Спомняш ли си миналата седмица например, когато трябваше да се явиш на фотосесията за „Приказна принцеса“? И интервюто, което ти уредих за „ЮСей“? Излагаш се.

— Извинявай.

— Престани да ми се извиняваш и се вземи в ръце. Нали уж щеше да избягваш наркотиците, щурите купони и безразборния секс. Тръгнала си по опасен път и не мога да те следвам. — Рита въздъхна ядосано. — Още откакто се върнахме от Какатра, създаваш само неприятности. А мислех, че идеята на онова място е да действа благотворно на хората.

Името на острова като че ли я стисна за гърлото.

Нищо не се е случило. Не е истинско. Не мисли за него и все едно не съществува.

Но събитията настоятелно проблясваха в паметта й. Спомни си как беше изтърчала до вилата онази нощ и беше заявила на Рита, че си тръгват рано сутринта. Трябваше да й целува краката, задето не й беше разиграла Испанската инквизиция, задето не й беше изтъкнала всичките си усилия до тук.

— Забрави — отряза Рита след малко. — Каквото било — било. Отложихме срещата, така че просто се постарай да дойдеш следващия път. Не ме разочаровай отново.

— Няма.

— Няма да ме разочароваш или няма да дойдеш?

— Няма да те разочаровам.

Тъкмо затваряше, когато Кейси я прегърна през кръста. Миришеше на цигарен дим и готвено, а ерекцията му я притискаше отзад. Аврора се наведе върху тоалетната масичка и разтвори крака. Какъв беше смисълът на въздържанието? Изобщо какъв беше смисълът на целия й живот?

Шерилин Роуз отвори луксозната бонбониера и прокара изгризаните си, лакирани в бебешко розово нокти по черната, гладка повърхност на шоколада. Белгийски, любимият й.

Икономката донасяше по кутия на всеки няколко дни. Пристрастена беше. Бонбоните носеха единствената наслада в живота й, по-ценни бяха и от бижута. Карамелен, малинов, капучинов пълнеж… Пъхваше избраника в устата си и го оставяше да се разтопи бавно върху езика й, докато сладкият балсам се разлееше и я дареше с незаменим момент на екстаз, който заличаваше всички тревоги. Мимолетният й миг на блаженство.

Стаята й беше потопена в мрак и едва различаваше на кое от съкровищата си е попаднала. Изненадата беше част от удоволствието и реално най-големият риск, който се осмеляваше да поеме напоследък. Щорите държаха калифорнийското слънце настрана, а телевизорът бълваше флагрантните си реклами и развлекателни предавания.

Барикадирала се беше тук от месеци. Всичко беше започнало с паническите пристъпи дори при мисълта да излезе навън, а после и самото имение се беше превърнало в неузнаваем лабиринт, всеки сантиметър от който й напомняше за измамното съществуване на семейството й.

Семейство ли? Ха! Но как другояче да ги нарече?

Спалнята й беше единственото безопасно убежище на света. Чувстваше я като своя крепост. Двамата със съпруга й открай време разполагаха с отделни стаи уж заради нейното неспокойствие и хъркането на Том. Дори се шегуваха по темата пред приятелите си. Ха-ха-ха, може ли да мигне човек, отвори ли Том дъскорезницата? Само дето всъщност се смееха на най-гротескния брак, съществувал някога.

Шерилин защрака с дистанционното, докато не попадна на канала за телешопинг. Красива жена й предлагаше медальон с формата на лебед. Можеше да си го позволи. И още как — можеше да си позволи и хиляда от проклетите джунджурии, десет хиляди: цял милион! Ако й скимнеше, можеше да напълни цял басейн с шибаните лебедови медальони, ала животът й все щеше да си е съшият.