Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Хич не ми харесваш — отбеляза Десидерия със загрижено лице. — Какво има? Мога ли да ти помогна с нещо?

— Ще се оправя — скалъпи Лори. — Сигурно ме е хванал някой вирус. — Цикълът й трябваше да дойде всеки момент. Всъщност закъсняваше. Сигурно това беше — идваше й най-накрая. Но май за пръв път толкова мъчително.

Десидерия свъси вежди притеснено.

— Сигурна ли си…?

— Съжалявам. — Лори избута стола си назад. — Трябва да вървя.

— Искаш ли да те изпратя?

— Не.

— Ами ако…?

— Ще ти звънна. Извинявай. — Хукна към изхода на кафенето, закачайки чантата си на нечий стол, извини се и й се прищя поне за днес да беше невидима.

През Лондон минаваше гореща вълна. Туристите по Чаринг Крос Роуд се потяха в късите си панталонки и слънчеви шапки, пазеха си сянка с карти на метрото и се изливаха на площад „Лестър“ като неориентирани деца на училищна екскурзия, примигвайки към светлината подобно на къртици, току-що показали муцуни над земята. И те като подземните гадинки се чудеха в коя посока да хванат, търсеха ориентири. Достатъчно пъти ги беше наблюдавал. Отлично разпознаваше податливите на заблуда.

Жан Моро си проправи път през тълпите като ручей през пустиня. Зави наляво по Шафтсбъри авеню и продължи целеустремено към Сохо. Понеже притежаваше памет, толкова отзивчива, че един-единствен поглед запечатваше сигурно фактите в съзнанието му, сега имаше точна представа за района, улица по улица, а търсеният адрес представляваше червена точка, към която се отправяше съсредоточено. Напредваше бързо, без да напряга сили.

Жената, с която имаше уговорена среща, демонстрираше потенциал. Един от търсачите я беше надушил преди известно време, съставяйки папка, информацията, от която Жан проучваше усърдно през последния месец. Осемнайсетгодишната бегълка от юга беше попаднала в големия град с надеждата да намери по-светло бъдеще, без да подозира, че всъщност се натъква на още по-голям водовъртеж от трудности. Беше й го обяснил. Лондон, подобно на всяка апатична метрополия, единствено задълбочаваше грижите на хората. Без пари, без перспективи, стремежите й бяха загубена кауза.

Едва ли щеше да го затрудни. От снимката й си личеше, че е идеална за целите му. Клиентите им, аризонски политици, щяха да останат доволни. Естествено се очакваше суровият живот да е закалил потенциалната родилка — но Жан беше уверен, че изложеше ли предложението си, тя ще клъвне стръвта. Пък и всички оставаха доволни: политиците получаваха мечтаното дете, а бегълката — положителна развръзка. С такава сума пари тя можеше заслужено да даде нов старт на живота си. Наистина си го беше заслужила, макар и тя самата да не подозираше.

Прекосявайки Чайнатаун — тъмно месо, окачено да се суши по рамките на прозорците, апетитният аромат на подправки, червено-златисти фенери, размятани от топлия полъх на вятъра като хартиени тикви, — се запита как ли щяха да се развият събитията, ако беше стигнал тази фаза в случая с Лори Гарсия. Щеше да осъществи контакт по абсолютно същия начин: проучил беше щателно досието й и очакваше най-подходящия момент да й отправи предложението си, за предпочитане насаме в козметичния салон. Два дни преди планирания момент за контакт обаче я бяха посетили онези главорези, а останалото беше история.

Жан се беше навъртал край салона цяла седмица. Месеци наред беше следил Лори като сянка под предлог, че дебне удобен случай, когато всъщност всичко идваше от там, че не можеше да откъсне очи от нея.

Предстояха промени. Лори Гарсия му беше дала причина да върне часовника назад, към времето, когато още държеше нещата под контрол, и колкото и фантазьорски да звучеше, поне тази перспектива лекуваше част от него, която беше отписал като неизлечимо болна. Някога затворена и отчуждена, сега в сърцевината й колебливо мъждукаше въгленче, чийто пламък само чакаше шанс да лумне.

Щеше да напусне Ребека и да си признае всичко: за миналото си, за острова — всичко. Трябваше да отвърне на прямотата и предаността на Лори със същото. Настъпил беше моментът.

Скътаната в странична уличка сграда имаше крайно занемарен вид. Повечето от прозорците бяха заковани с дъски, а на входа клечеше неугледен тип, който свиваше цигара с напукани, мазолести пръсти.

Жан мина покрай него. Вътре бяха разхвърляни няколко дюшека, върху които се бяха сгърчили спящи, а може би и мъртви хора. Изкачи бетонното стълбище към втория етаж и още от последното стъпало погледът му се спря върху нея, свита в тъмния ъгъл, с колене, скътани под брадичката й. Разпозна я от снимката, но го убеди главно изпитото, отчаяно изражение по лицето й.