Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Всичко под контрол ли е?

— Боже, да не мислиш, че си имаш работа с някакво аматьорче?

— Просто отговори на въпроса ми.

— Всичко е под контрол.

Чу я как въздъхва.

— Господин Ван е на път.

— Реши, че не знам ли? — Униформен мъж тръгна към сандъка и Енрике се размърда, повишавайки глас, за да не повдига съмнение. — Тъкмо това чаках, преди да ми звъннеш.

— Най-добре тръгвай.

— Не думай. — Затвори й.

Прибра телефона в джоба си, мина през камбуза и влезе в салона. Група еднакво облечени служители се щураха припряно, готови да изпълнят всяка инструкция и решени да направят добро впечатление.

Енрике улучи шестицата, когато агенцията по заетостта му подсигури работа за Ван дер Мейде. Познанията му в сферата на плавателните съдове бяха допринесли значително. Плюс, разбира се, фалшивата лична карта, дело на едно приятелче. Поне една полза беше извлякъл от престоя зад решетките.

Строгата кройка на бялата униформа със златисти ширити по яката и ръкавелите прикриваше заякналото, плътно татуирано тяло отдолу. Двегодишният затвор за престъпление, в което го бяха въвлекли насила, беше променил Енрике до неузнаваемост. Молбата му за помилване най-накрая беше удовлетворена на основание, че действал от името на брат си, печално известния Диего Маркес, чието загадъчно местонахождение се оказа разменната монета за собственото му освобождаване. Задкулисната сделка беше организирана от полицейското управление на Лос Анджелис, чийто отряд за борба с наркотиците издирваше Диего и бандата му почти от десетилетие.

Енрике не изпитваше угризения за постъпката си. Диего ли беше опрал пешкира след големия фал? Беше ли си направил труда да му дойде на посещение и да му поднесе шибаните си извинения? Не. Напротив, дори натопи единствения си брат, офейка от града и изпрати вест, че някоя от противниковите им банди планирала похищение над майка им. А Енрике какъв избор имаше? Излежал беше присъдата на брат си, ето какъв.

Момчешкият блясък в очите, ведрият смях и симпатичните трапчинки вече ги нямаше. На тяхно място се бяха загнездили свирепа омраза към света, стиснал го за гушата още с раждането, и гняв — не, нещо по-дълбоко: озлобление — спрямо жената, предала клетвата си към него.

Лориана Гарсия Торес. Някогашната невинна девица. Някогашна. В последно време пускаше тялото си на пазара — чиста проститутка с амбиции за нещо повече, но все пак проститутка. Парадираше с гаджетата си из страниците на лъскави списания, сякаш светът й беше в краката. Изобщо ли не й пукаше? Не мислеше ли за него? Очевидно не.

Беше научил за случката в козметичния салон — поне Диего беше направил опит, макар и недодялан, да го измъкне от пандиза. С бандата му навестили Лори с идеята да я подучат за алибито, с което Енрике щеше да получи свободата си. А тя склонила ли? Естествено, че не. Жената, която му се кълнеше в любов, беше му обърнала гръб, без да й мигне окото, зарязвайки го да гние като долно животно в клетка. И сякаш не стигаше — не, не стигаше, понеже открай време подозираше каква е истинската причина да му се дърпа, — ами приятелчето й, важно костюмарче с мания за величие, й се беше притекло на помощ.

Затворът му се беше видял мъчение поради цял куп причини, но първите няколко седмици стигаха дъното. Цял тормоз беше да си представя Лори — неговото момиче, неговата жена — с друг мъж, така безцеремонно избран пред него. Нищо чудно, че все не го пускаше в гащичките си, през цялото време беше играла на два фронта. Лори беше разбила сърцето му и вместо да го чака да зарасне, Рико го беше изтръгнал от гърдите си. Вече не му трябваше сърце. Носеше му единствено болка.

Рубен ван дер Мейде слизаше по спираловидното стълбище към фоайето. Когато трескавите му очи зашариха из тълпата, в салона се възцари тишина.

Енрике го намрази още от пръв поглед. Ван дер Мейде влизаше в графата на същите онези въшливи от пари копелета, за които работеше някога на пристанището в Сан Педро: арогантни гадняри с меки пишки, убедени, че цял свят трябва да им целува краката. Ван дер Мейде бършеше потното си чело като хлапак, хванат да мастурбира. Енрике не го съжаляваше. С удоволствие щеше да стане свидетел на безславния му свършек. Заедно с този на всички останали холивудски кретени, които си нямаха идея що за живот водят простосмъртните, как страдат, борят се с всеки ден като с великан. Никаква идея. Е, предстоеше им да получат урок по земно страдание. От най-сериозния тип.