Виктория Фокс - Островът на изкушението

Един от тях съм.

Рубен включи компютъра в прохладното уединение на кабинета си. Съобщението продължаваше да се блещи от входящата кутия на електронната поща, сякаш му се подиграваше.

Един от тях съм. Утре истината ще излезе наяве.

Жан не беше проумял подтекста. Беше отсякъл, че натрапникът блъфирал. Вероятно и Рубен щеше да си помисли същото на мястото на французина. Но не беше на негово място. Жан не научаваше всичко около бизнеса. Не знаеше за солидните чекове, които Рубен прибира в джоба си ежемесечно. Не знаеше, че Рубен пропуска да преведе обещаните пари на мизерстващите родилки. Не знаеше по какъв начин партньорът му се застрахова срещу големите усти на бедняците, какви заплахи отправя по отношение на препитанието и семействата им, в случай че на някой му скимне да пропее. Не знаеше, че за да се извиси човек до положението на Ван дер Мейде, не може вечно да играе ролята на Господин Добродушко — от време на време се налагаше да встъпи и в тази на Злия копелдак.

Рубен не губеше съня си покрай подобни дреболии. Бизнесът си беше бизнес.

Този път обаче беше различно.

Предстоящото разобличение щеше да го преследва до гроба. Тази тайна се коренеше по-дълбоко от сенчестата агенция за сурогатни майки, по-дълбоко от покритите средства и нарушените гаранции. Единствено тя понякога караше Рубен да замръзне на място с разтуптяно сърце и секнал дъх и да си каже: „Преминах границата.“

Да знаеше само Жан в какво невежество живее…

Един от тях съм.

Все едно би го сметнал за дело на произволно дете. Все едно подобна идея би хрумнала на продукт от конвейера — изложен за продан, купен и платен. Божичко! И така положението би изглеждало достатъчно трагично.

Но не и това…

Един от тях съм.

Рубен беше единственият човек на земята, който разбираше посланието. Жан, Ребека, Маргарет, разузнавачите му — никой не подозираше нищо. Точно тази тайна беше запазил само за себе си.

Само дето и някой друг беше успял да се докопа до нея.

Ребека Щутгарт поглади с длан роклите, подредени върху покривката на спалнята, нефритени и кобалтови, и пурпурни — досущ като колекция от екзотични пеперуди. Облече избрания тоалет и разпусна червената си коса на раменете.

Жан нагласяше вратовръзката си до прозореца. Обикновено действаше чевръсто; сега си личеше, че мислите му са другаде.

— Искаш ли помощ?

Не й отказа, затова Ребека отиде до него, прехвърли краищата на вратовръзката един през друг и затегна възела. Отблизо ухаеше на одеколона, който използваше в началото на брака им и който беше позабравила оттогава. Заглади вратовръзката с ръка, едвам сдържайки напиращите в гърлото й сълзи. Как й се искаше да бяха потръгнали нещата помежду им. В някой друг живот, в друго време може би… Но от неосъществими илюзии полза нямаше, а един бог знаеше колко си беше позволила през годините.

Стиснатите челюсти на съпруга й издаваха безпокойството му. Вината беше изцяло нейна. Що за ужасна лъжа му беше поднесла, водена от отчаяние, беше направила последен опит да съживи брака им. А сега ставаше ясно, че е лежал в калта твърде дълго, за да се върне към живота.

— По-красива си от всякога — каза Жан с нежност, каквато не беше чувала в гласа му още от първите мигове на познанството им. Комплиментът й дойде изневиделица. През последните няколко месеца почти не си бяха говорили.

Ребека прокара ръка по добре изгладеното рамо на костюма му. Вдигна поглед към лицето му, към сините очи, които несъмнено щяха да я преследват в сънищата й до последен дъх.

„Не съм красива. Сторих нещо ужасно.“

Но в изражението му се четеше същото онова примирение, което и тя самата изпитваше: мълчаливото взаимно съгласие да сложат край на театъра. Утре всичко свършваше.

— Ти също — отвърна на комплимента му.

И преди да е успяла да размисли, Ребека се надигна на пръсти и го целуна по устните. Съвсем за кратко, но достатъчно да съхрани спомена.

Енрике Маркес, познат в родния му град като Рико, се измъкна на главната палуба на мегаяхтата още при първото позвъняване на мобилния му телефон.

— Полудя ли да ми звъниш? — изръмжа в слушалката, снижавайки се зад изоставен сандък с трапезни украшения. — Нали се разбрахме никакви контакти!

Маргарет Дженсън звучеше напрегнато.

— Исках да се уверя, че си пристигнал — изсъска почти безгласно в стремежа си да не я чуе някой.

— Много ясно, че съм пристигнал, мамка му. Къде да се дяна иначе?