Виктория Фокс - Островът на изкушението

Правиха секс отново, този път в леглото му. После пак и пак — Лори загуби бройката. Жан изследваше тялото й, учеше я как сама да го опознава, допирът му я изстрелваше до ръба на рая и я давеше в опиянението от възбудата.

Шокира я, като й каза, че няма нужда от предпазни мерки — не и що се отнася до нежелана бременност. Новината за стерилитета му я съкруши. Той я беше преглътнал отдавна, но в очите на Лори, която вече знаеше колко неразкрити кътчета се спотайват в сърцето му, с каква привързаност гледа Ралф, колко малко любов е изпитал в живота си дотук, съдбата му изглеждаше безкрайно жестока. Осъзна, че чувствата й към Жан са искрени, защото за пръв път не мислеше за себе си и за отношението му към нея, а единствено за суровия му жребий.

В три сутринта Жан влезе под душа. Лори облече роклята си, отиде до прозореца и вдигна дървените щори, пускайки свежия океански въздух в стаята. Опря ръце на перваза и се полюбува на прекия изглед към фара: блед лъч светлина, който неспирно шари насам-натам и търси нещо. Реалността щеше да й се представи в сивите си одежди едва след четири часа, но Лори нямаше намерение да спи. Знаеше, че остане ли сама, съзнанието й ще се впусне да разиграва всяка една секунда от изминалата нощ и ще я държи будна поне сто години занапред.

От другата страна на рамката на прозореца беше издълбана малка ниша. Не се виждаше в тъмнината и Лори попадна на нея единствено защото галеше небрежно грапавото дърво и пръстите й случайно потънаха вътре. Стана й любопитно, поопипа хлътналото пространство и се натъкна на малко ключе. Извади го и го заоглежда учудено. Душът продължаваше да барабани по пода на банята.

До леглото на Жан имаше бюро. Изработено беше от масивно, протрито дърво, с по няколко чекмеджета от двете страни. Нещо я накара да отиде до старинната мебел. Не знаеше какво точно търси, нито пък защо.

Ключето не пасна на първите няколко ключалки. Тъкмо започваше да си мисли, че изобщо не е от бюрото, когато потъна уютно в една от дупките и изщрака.

В чекмеджето намери голяма черна папка. На корицата с главни букви пишеше: ОТМЕНЕНИ.

Лори опипа краищата й и пръстът й се спря на измъкнал се лист хартия. Подръпна го лекичко. Не очакваше да излезе, но явно се беше откъснал от спиралата.

„ЛОРИАНА ГАРСИЯ ТОРЕС (17) — рег. номер LA864 (продълж.)… баща вдовец, Антъни Гарсия (40), съпруга Анхелика Руис (43), 1996. Доведени сестри: Роза Гарсия Руис (24); Анита Гарсия Руис (22). Майка: Мария Валерия Торес (поч. 31). Год. семеен доход: $38 000, вж. стр. 11 + инф. за трудова заетост. Приятел: Енрике Арио Маркес (20); връзки с улична банда «Ел Пелигро», Сан Педро…“

Душът спря. Чу плъзгането на стъклената врата.

Напълно неориентирана, Лори грабна дамската си чанта от пода и натъпка вътре листа, докато с другата ръка върна папката на мястото й, затвори чекмеджето и го заключи. Пъхна ключа в дупката му секунди преди Жан да излезе от банята.

Очите му плъзнаха из стаята, отскачайки веднага към бюрото, сякаш, колкото и невероятно да звучеше, знаеше къде е ровила.

— Какво правиш?

Лори преглътна. Сключи пръсти зад гърба си.

— Нищо — излъга. — Чакам те.

Наши дни

Остров Какатра, Индийски океан

Два часа до отплаване

Рубен стегна възела на вратовръзката си и се погледна в огледалото. Всичко вървеше по план. Той беше Рубен ван дер Мейде и предстоеше неговото парти. Нищо — абсолютно нищо — нямаше да го провали.

Защо тогава имаше такъв мъртвешки вид, мътните го взели? Независимо от слънчевия загар кожата му изглеждаше белезникава, восъчна на цвят. Потеше се, а отгоре на всичко го беше хванало и разстройство — вечният му спътник в напечени ситуации. Беше ходил до тоалетната пет пъти, откакто Джакс Джаксън и антуражът му най-накрая бяха благоволили да го оставят на мира: едва ли оставаше много материал. Задникът го болеше сякаш беше изхвърлил цял камион.

Един от тях съм. Утре истината ще излезе наяве.

Чисто и просто нечия представа за шега, повтаряше си постоянно. Не биваше да се впряга толкова в съдържанието на имейла, колкото във факта, че въпросният палячо беше успял да проникне в акаунта му. Там се криеше истинската заплаха. Не в посланието.

Не в посланието.

Чакаха го на яхтата, където по план трябваше да инструктира тазвечерния персонал и да им даде да разберат, че ще си имат работа с едрите риби. Не му беше в стила да наема непознати агенции, но нали го правеше в името на благотворителна кауза — изпаднали в беда деца, нуждаещи се от помощ, — а и темата беше в унисон с главната цел на острова: рехабилитация. Поне за пред хорските очи трябваше да подпомага обществото.