Виктория Фокс - Островът на изкушението

Вечерта преди заминаването Жан я покани на вечеря. Един от асистентите му я посети във вила 19, когато слънцето угасваше зад насечения силует на Какатра. Лори стягаше багажа си за ранното отпътуване, вдишвайки с пълни гърди аромата на острова по дрехите си; искаше й се да го отнесе със себе си. Но дрехите се перяха, а спомените избледняваха: и дрехи, и спомени се заменяха, подновяваха, докато изживяното не останеше далеч в забравеното минало.

Изпита облекчение при мисълта, че ще го види за последно, преди да си тръгне. Съзнаваше, че върнат ли се в Америка, щеше пак да се отдръпне. Здравият разум го изискваше. Жан Моро беше недостижим във всеки един смисъл на думата.

— Дайте ми един час — каза на асистента, макар че не й пречеше да тръгне с него. Прекара го пред прозореца на вилата, сбогувайки се с пейзажа, който в хода на изминалите два месеца беше обикнала като онзи от прозореца на родната си детска стая, от времената, когато майка й още беше на този свят, а животът се простираше пред нея в пълния си блясък. Сега проумяваше с какво я беше запленявал онзи обикновен, прозаичен изглед. С множеството си обещания, с възможностите по пътя напред.

Тръгна по плажа към вилата на Жан, която разполагаше с обширна веранда, издълбана в скалата — беше я водил веднъж, по време на опознавателната обиколка на острова, — а на терасата с изглед към океана я очакваше маса за двама, покрита с дълга бяла покривка. В единия й край имаше кофичка с лед, от която се подаваше бутилка шампанско.

Жан стоеше до парапета с гръб към нея и поглед, вперен в звездите. Пушеше цигара.

— Нямах намерение да те каня на романтична вечеря — обяви, без да се обръща. — Готвачът вероятно е решил, че ще вечерям със съпругата си.

Лори се позачуди как да отговори.

— Не я намирам за романтична.

Той смачка недопушената цигара във варовиковата стена и саждите оставиха сивкава следа.

— Заповядай — посочи към масата. Очите му изглеждаха различни — уголемените зеници като че ли поглъщаха синьото, сякаш устремявайки взор в безкрая, погълнал тъмнината на необятната морска и космическа шир. — Отпусни се.

Храната беше превъзходна: крехки миди с осолени хлебчета, малиново-шоколадов фондан, топящ се в устата. Поделиха си бутилката „Круг“ и главата й се замая приятно. Небето потъваше в тъмновиолетово забвение. Островът сякаш плуваше в мастилница. Пламъчетата на свещите подчертаваха всеки един контур от лицето на Жан: около устата и очите му се събираха локвички от почти пълна тъмнота, в чиито предели от време на време се мяркаха сапфирени отблясъци, блещукащи ослепително като потънало на океанското дъно съкровище.

— Ела да се поразходим — предложи й след края на вечерята. Усети колебанието й и протегна ръка към нея. — По това време на нощта плажът е незабравим.

Лори пое ръката му, но само колкото да стане от масата, и измъкна пръстите си, преди той да я пусне.

Пясъкът мокрееше между пръстите на краката й. Усещаше земята твърда, сбита, солидна под ходилата си, но и съставена от песъчинки, толкова фини, че сами по себе си бяха невидими. Морето пораждаше умиление в сърцето й, прииждайки ритмично, галейки брега отново и отново, досущ като майчина длан горящо чело.

— Разбираш ли сега защо прекарвам дните си тук? — заговори я той. Досега бяха ходили безмълвно, заслушани в нежния ромон на вълните.

Лори се обърна към тъмната фигура до себе си. Той вървеше откъм океана и лунната светлина озаряваше единствено отвъдната му страна, очертавайки го като мрачен силует за нейните очи.

— Не ми е трудно да си представя — отвърна му.

— Така ли?

— Животът на Какатра е щастие. Към друго място не съм изпитвала такива чувства, откакто майка ми почина.

Стори й се, че плавно я беше доближил, ходеше на такова разстояние от нея, че раменете им можеха да се допрат, стига тя да го поискаше. В този момент си спомни за родителите на Жан, Пол и Емили Моро, които бяха загинали трагично в детските му години.

— Съжалявам, несъобразително от моя страна — побърза да добави.

— Понеже съм сирак? — Думата извика в съзнанието й картини на мърляви изоставени деца, недохранени, зъзнещи от студ, самотни — не облика на Жан, с всичките му богатства и жени и ледената искра в очите му. — Твоята болка не е по-малко важна.

Продължиха разходката си в мълчание, но не неловко, нито напрегнато, а мълчанието, спускащо се в промеждутъка между смислените думи в съкровен разговор. Лори погледна през рамо. Къщата, откъдето идваха, представляваше рояк трептящи светлинки в далечината.