Виктория Фокс - Островът на изкушението

Биби има нужда от мен, Зандър. Преживяла е ужаси, каквито двамата с теб дори не можем да си представим. Не виждам какво те притеснява толкова.

Не искам да ходиш.

Защо?

Не мога да ти обясня.

Защо не опиташ? Досещаш се, че няма да зарежа най-добрата си приятелка, понеже съпругът ми отсякъл, че не ме пуска на Какатра поради причина, която не може да ми обясни.

Стиви многократно се беше опитвала да намери обяснение за спора им. Знаеше, че остров Какатра е притежание на Рубен ван дер Мейде, а с тази мисъл в съзнанието й изникна и смътният спомен за Жан Моро, седнал до него на модното ревю във Вегас, което Зандър твърдо беше отказал да посети. „Някогашни съперници“, така беше описал отношенията им. Знаеше и как се държи съпругът й, споменеше ли се името на модния магнат — сякаш беше видял призрак. Там ли се криеше причината? Жан Моро ли беше виновникът?

Зандър се беше обърнал гневно към нея, сочейки корема й.

Задявам се не го правиш заради… това?

Илюзорното им бебе. Опитите им продължаваха да са безплодни.

Защо да го правя заради това? — Беше взела ръката му. — Не се опитвам да ти се измъкна, ясно? Обичам те.

Тогава отидете някъде другаде. Където и да било. Моля те.

Най-малко от всичко на света Стиви искаше да гради брака си на тайни, макар че още не беше минала и година от сватбата, а мръсните гадинки вече се рояха с купища. Зандър живееше в потайност — вярно, но и тя самата трябваше да си признае, че не е напълно откровена с него: истината за смъртта на Линъс Позен висеше над главата й като дамоклев меч… не биваше да предава доверието й. Започваше да се пита дали не бяха прибързали със сватбата. Колкото повече се тормозеше, толкова повече се уверяваше, че не познава собствения си съпруг. Ами ако бракът им беше измама? Ако се окажеше, че е дала клетва да прекара остатъка от живота си с непознат? Каквото и да криеше Зандър, очевидно беше достатъчно голямо да осуети връзката им — на такива мисли я навеждаше чудатото му поведение.

По обяд Стиви реши да поплува в океана. Отпусна се по гръб върху хладната, люлееща се водна повърхност с обърнати към жаркото слънце длани. Течението явно беше по-силно, отколкото предполагаше, и когато опита да стъпи на дъното, очаквайки да усети с пръстите на краката си пясък или камък, с изненада установи, че я е отнесло навътре. Чувстваше крайниците си уморени и разстоянието, което трябваше да преплува срещу течението, й се стори непосилно. Зад гърба й, още по-навътре в морето, но със сигурност по-близо от вилата, се виждаше островче с маяк. Позволи на течението да я завлече към него с идеята да отпочине, преди да се върне на главния плаж.

Брегът беше нащърбен и каменист, същински бич за стъпалата й, а тесните стени на единствената постройка хвърляха съвсем недостатъчна сянка. Фарът изглеждаше стар, вероятно датираше чак от шейсетте години. Беше построен в типичния за подобни съоръжения стил и доста запазен, предвид дългогодишните набези на бурния океан и климатичните условия; единствено боята по напечените от слънцето стени се беше понапукала и се лющеше тук-там. Измъчвана от жажда и наченките на топлинен удар, Стиви почука веднъж — два пъти по вратата с надеждата някой да откликне. Напразно. Бранейки очите си с ръка от силното обедно слънце, вдигна глава и забеляза малко правоъгълно прозорче в най-горната част на маяка. Не се виждаше ясно, но й се стори, че в същия момент тъмна човешка фигура се отдръпна от рамката му.

— Ехо? — провикна се Стиви. Една чайка се устреми от високото с писклив възглас, кацна върху белеещия се връх и плесна доволно с криле. Стиви присви очи към прозорчето, чудейки се дали уединението и пладнешката жега не й играеха номера.

На южния бряг имаше малък пристан и въже за акостиране. Побутна единия край на въжето с палеца на крака си и усети, че още е мокро. Явно съоръжението беше в употреба, макар че нямаше представа с каква цел. Фарът не й изглеждаше действащ, пък и беше останала с впечатлението, че повечето посетители пристигаха по въздух. Опита да надникне през едно от по-ниските прозорчета, но дори те бяха твърде нависоко. С помощта на няколко подскока успя да си състави смътна картина за интериора — натрупани кашони, документация, цял куп папки и библиотекарски дървени лавици с едри букви в края на всеки ред: А, Д, К… Н, О, 3…

Изпита вълна на облекчение при вида на наближаващата моторница, чиято опашка от морска пяна образува бяло камшиче, когато двигателят угасна. Зад руля стоеше униформен мъж.