Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Всичко наред ли е? — попита я учтиво, помагайки й да се качи на лодката. Отблизо си личеше, че е млад, а широкото му, плоско лице приличаше на гърба на дървена лъжица.

— Течението ме завлече навътре — обясни Стиви. — Благодаря ви.

— Боя се, че територията на маяка не е отворена за посетители. Достъпът е строго забранен.

Изражението му й се стори странно безучастно.

— Както вече казах, тук съм по погрешка.

Стигнаха брега на Какатра за няколко минути. По време на пътя Стиви поглеждаше през рамо към отдалечаващия се силует на фара, все по-малък и по-малък зад разпенената им диря.

— Къде се губиш? — попита я Биби като се върна. Приятелката й лежеше на ракитов шезлонг с прибрани под тялото крака, списание в ръка и отдавна забравената усмивка на лице. Дърк Майкълс я беше посъветвал да се обърне към психотерапевт по време на престоя си на острова — по негови думи Какатра разполагал с най-добрите. Макар и да знаеше, че Биби не би разкрила грозните подробности около смъртта на Линъс, Стиви имаше чувството, че сеансите, както и да протичаха, оказваха положителен ефект.

— Дълга история.

— Започвах да се тревожа!

Стиви седна.

— Добре ли мина процедурата?

— Май да. — Биби сви рамене. — Така се отпуснах, че съм задрямала!

— Умирам от глад — каза Стиви, разглеждайки обедното меню.

— Аз също. Хайде да си поръчаме цял куп вкуснотии.

След като хапнаха, Стиви излезе на верандата да закачи банския си на простора. Забеляза, че няколко камериерки чистят съседната вила, сваляйки обиграно чаршафи и пренасяйки чевръсто вързопи със спално бельо по дървената платформа. Странно. Беше видяла Рита Клей на верандата едва тази сутрин — двете се познаваха покрай Марти Кинг — и можеше да се закълне, че Рита планираше да остане поне още седмица.

Объркана, Стиви погледна към къщичката от другата страна. Не, несъмнено беше първата. Все едно, вероятно й е изникнала работа и се е наложило да отпътува към къщи.

Влезе вътре.

— Искаш ли да се поразходим?

Биби се прозя, протягайки ръце над главата си.

— Малко съм уморена. Май ще поспя.

Стиви се замисли. Още откакто бяха пристигнали, търсеше удачен момент да подхване темата, но такъв все не изпадаше. Изобщо съществуваше ли удачен момент за подобни разговори?

— Биб, какво ще правим? — зададе внимателно въпроса си.

— За кое?

— Знаеш за кое.

Биби се зае да пълни голяма чанта с плажни принадлежности, въпреки че уж щеше да си стои в стаята.

— Не искам да мисля за това. Свършено е.

Стиви се поколеба дали да продължи, но в крайна сметка реши да рискува:

— Не можеш да се преструваш, че не се е случило.

— Какво, да не би да ти е жал за него? — озъби се Биби.

— Естествено, че не. Не бих си го и помислила.

— Едно ще ти кажа — заслужаваше далеч по-жестоко наказание за нещата, които ми причини.

— Знам.

— Няма как да знаеш.

— Опитвам се да те разбера. Искам да ти помогна.

— Тогава ми позволи да забравя всичко. — Разтресена, Биби се скри в банята. — Не ме карай да съжалявам, че съм ти споделила — обади се през затворената врата.

След малко Стиви почука лекичко.

— Пусни ме да вляза.

— Няма.

— Правилно постъпи, като ми каза. Не е там въпросът.

— Да не би да ме съветваш да си призная?

Подбра внимателно следващите си думи. Възможно ли беше да следваш моралния си компас, когато околните го пренебрегваха? Нали всички плаваха в едно житейско море?

— Не, в интерес на истината не те съветвам.

— Аз съм убийца.

— Линъс беше зъл човек. И аз бих постъпила по същия начин.

Ключалката щракна. Стиви побутна вратата и завари Биби върху тоалетната с клюмнала в дланите си глава.

— Но за сметка на това смятам, че ще трябва премислиш положението си, ако искаш да си върнеш някогашния живот — продължи мисълта си тя. — В противен случай е свършено с теб.

— Веднъж каза, че си ми длъжница? — промълви Биби тихо. — Спомняш ли си? Когато спечели ролята на Лорън?

— Да, спомням си добре.

— Ами ето ти повод да ми се издължиш. — Вдигна поглед към нея. — Моля те, Стив, искам да забравя всичко. Искам да забравя. Затова съм тук, насред проклетия океан, в средата на нищото. Моля се, докато дойде време да се прибираме — размаха ръце, сякаш нелепостите в Лос Анджелис бяха пушилка, която можеше да разсее, — хората ще са обърнали нова страница и няма всеки ден да ми напомнят за онзи ужас. Затова просто забрави — завърши измъчено. — Става ли?

Стиви облегна глава на касата на вратата.