Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Става.

В петък й дойде цикълът. Случи се най-неочаквано, докато плуваше. Закъсняваше й, макар и само с няколко дена, но все пак се чудеше дали пък… Ако да, значи беше способна да създаде семейство. Ако да, значи тялото й не беше дефектно. Ако да, значи можеше да се върне при Зандър с хубавата новина и всичко щеше да си дойде на мястото. Но още на сутринта, когато се беше събудила с познатото напрежение ниско долу, вече знаеше каква е действителността.

Тъкмо търчеше към вилата, загърната в плажната си кърпа, забола очи в пясъка, когато се сблъска с Жан Моро. За свой срам едва не се свлече в краката му, а той я вдигна, придържайки я на ръка разстояние от себе си, като извадено от кашон кутре.

— Вината е моя — обади се пръв Жан. — Не ви видях.

Съзнанието й моментно се изличи; съществуваше единствено натискът на ръцете му върху раменете й. Беше го запомнила като красавец от дефилето във Вегас, но отблизо пленяваше с истинския магнетизъм, типичен за опасните мъже. Искрата в очите му й напомни за първия работен ден в „Симс енд Корт“. Как беше влязла в офиса му, представяйки се, а той беше извърнал поглед от прозореца, за да я поздрави, излъчвайки с всяка частица от съществото си посланието: „Неизбежно е“. Предадеш ли веднъж невинността си, връщане назад няма.

— Май не сме се запознавали официално. — Жан протегна ръка. — Жан-Батист, викай ми Жан. Бизнес партньор съм на Рубен. Двамата отговаряме за острова.

Стиви изпита първичната притегателна сила на очите му, чийто цвят слисваше с необичайното си синьо. Стисна ръката му здраво, отчитайки смирената мощ на хватката му.

— Стиви Спелър.

— Да, знам. — Онази убийствена усмивка отново. — Съпругата на Зандър.

Коментарът му й се стори невежлив и дори малко груб.

— Не бих казала, че ми е приятно да се възприемам просто като нечия съпруга — отвърна тя, съзнавайки, че прозвуча леко снобски.

— Зандър не е просто някой — възрази Жан с дяволит тон, който й се видя необясним. Имаше чувството, че опипва почвата, опитва се да научи доколко я е информирал Зандър. — Стари приятели сме.

Някогашни съперници.

Жан зачака отзив от нейна страна — отново разследвайки осведомеността й. Тя обаче реши да си замълчи, колкото и да се изкушаваше да го подтикне към разяснение около взаимоотношенията им.

— Как е той? — продължи да любезничи. — От доста време не сме се виждали.

— Добре е — отвърна Стиви предпазливо. — Много сме щастливи заедно.

Той се усмихна. Стиви забеляза, че зъбите му са почти прави, но не съвсем, което несъвършенство, в комбинация с белега, допринасяше за чудноватото му очарование. Кучешките му зъби изглеждаха заострени и придаваха на устата му допълнителна злост.

— Радвам се да го чуя. Някога се познавахме добре.

Стиви отвърна на усмивката му, но със затворени устни.

— Е, приятно ми беше да се запознаем — каза, отстъпвайки назад.

— На мен също. До нови срещи?

— Може би.

Докато прекосяваше дървения мост към вилата им, Стиви чувстваше погледа му върху гърба си. Въпреки палещия зной по гръбнака й се прокрадна студенина, подобно на сироп, потекъл от лъжица.

Лори

Лори трябваше да пътува за Лос Анджелис на следващата сутрин. Беше прекарала осем седмици на Какатра.

Островитянският живот й допадаше.

— Дано добре да си си починала — беше казала Жаклин, чувайки новината. — Графикът ти е пълен.

— Ами Питър?

— Бурята стихна. Моро се оказа прав за ваканцията ти — добър подход беше.

Лори не го беше виждала от дни. Бизнес срещите с Рубен ван дер Мейде се нижеха една след друга. Не знаеше каква точно е връзката между двамата, но си спомняше, че Десидерия й беше казала за страничните проекти на Жан, и вероятно единият се развиваше тук. Макар и да се изкушаваше да вложи допълнителен смисъл във вниманието му по време на престоя й на Какатра, все пак съзнаваше, че е момиче на „Валъри“, притежание на „Ла Люмиер“, и е съвсем логично да я обгрижва.

Но тогава се замисляше за морското пътешествие, на което той я беше поканил и по време на което беше хванал риба с размерите на цигулка, пъхвайки палец в устата й, за да я доубие; и за онзи път, когато се бяха гмуркали заедно, сами в подводен свят на сенки и розови корали; и за братските му грижи към хлапето Ралф, как сияеше край него, като огън в стъклена лампа; и за допира му върху наранения й глезен — и в този миг предишният копнеж се прокрадваше отново в душата й, просмукваше се под затворените врати на съзнанието й, неусмирим и всеобхватен, а съпротивата беше безполезна: все едно да спреш буйна река с ръка.