Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Бях на четиринайсет. — Жан спря и се обърна с лице към океана. — Повече не исках и да видя вода. А сега не мога да си представя живота извън обкръжението й.

— Какво знае едно четиринайсетгодишно дете.

— Всяка възраст носи своите трудности.

Клекна на земята, взе една олющена от вълните клечка и нарисува широка дъга в пясъка от ляво на дясно. Лори подгъна крак до него.

— Загубихме контрол над яхтата — обясни със странен, твърде нисък глас, сякаш се мъчеше да проникне под основата на думите, за да им подсигури опора. — В единия момент бяхме всички заедно. В следващия тях ги нямаше. Загубил ги бях.

Лори затвори очи. Представи си буйните, разпенени вълни. Сиви, кафяви, яростни.

— Нямаше какво да сторя. Гледах ги безпомощно как се давят.

Тя докосна ръката му. Преди време би се позамислила, но сега го направи напълно инстинктивно. Каквито и разногласия, каквито и конфликти да бяха възниквали в миналото помежду им, искаше да му предложи приятелството си. Поне това му дължеше.

— Съжалявам — промълви. — Толкова много съжалявам.

Жан вдигна поглед към нея. По лицето му се четеше тъга, самота, по-дълбока и от тази в очите на Рико онзи далечен ден на паркинга, по-дълбока от тази на баща й, от нейната собствена дори.

— Вярваш ли в Бог? — попита я. Изражението му излъчваше решимост, сякаш търсеше отговор не само в личен, но и във всемирен план. Жизненоважен отговор.

— Някога вярвах — отвърна Лори. — Май с всички е така, не мислиш ли?

Жан отново взе пръчката и продължи очертанията на дъгата, ограждайки двама им в пълен кръг. За да го довърши, трябваше се пресегне през нея, и от близостта сърцето й заблъска в гърдите.

— След това лежах незнайно колко време на палубата — продължи зловещия си разказ. — Бурята отшумя. Небето имаше лилав оттенък, като в живопис. Това бяха най-ужасните часове от живота ми. Двамата с Бог останахме насаме, а нямаше какво да си кажем.

— Съвсем сам ли си останал?

— Бяха обявили яхтата ни за издирване. След време дойдоха да ме приберат.

Лори проучи внимателно лицето му, досещайки се за отговора, преди да е задала въпроса си.

— Ти пострада ли?

Жан посочи с пръст белега върху горната си устна.

— Само толкова. Подхлъзнах се, докато се мъчех да ги стигна, и плътта ми направо се сцепи. Раната беше много дълбока. Цяла вечност заздравяваше. — Той поклати глава. — Звучи адски драматично, нали? Но през цялото време имах чувството, че ми напомнят какво съм позволил да се случи.

— Кой?

— Майка ми и баща ми. Дори след като свалиха конците, не можех да се усмихвам, болеше жестоко. Все едно ми напомняха какво съм допуснал да се случи.

— Нищо не си допуснал да се случи — възрази тя. — Вината не е била твоя.

— Може би.

Пенлива вълна обля краката на Лори.

— Чувстваш ли се по-близо до тях на Какатра? — попита го.

— По-близо? — От неговата уста думата прозвуча съкрушително, болезнено интимно.

— Откъдето и да било другаде. Тъй като някога си…

Той хвана брадичката й и я целуна.

Случи се напълно спонтанно. Вероятно се беше обърнала в подходящ момент, защото, както си седяха един до друг, в следващия момент се целуваха, плавен преход просто не съществуваше.

Устните на Жан бяха меки и неутолими, настойчиви и ненаситни, а когато се отдръпнаха, Лори се почувства като прегорял от жажда пустинен пътешественик, получил спасителна чашка вода. Искаше още. Нуждаеше се от още.

Този път се нахвърлиха един на друг, ръцете му плъзнаха по кожата й, устните им се впиха страстно, телата им се притиснаха плътно, раздирани от желание. Копнежът я запали, изпълни я с огнено сияние. Жан я хвърли назад върху пясъка, прокарвайки пръсти по врата й, целувайки извивката на ухото й, брадичката й, устните й отново, докато ръката му слизаше все по-надолу. Лори усети как дланта му минава през едната й гърда и тялото й се разтресе, изтръпна от сласт.

— Искаш ли го?

— Да. — Каква малка дума, а с колко емоции беше нажежена: месеци на всеотдайност, омраза, объркване, блянове. Жадуваше Жан Моро, цялата му същност, и тялото, и душата.

Ръката му беше стигнала до вътрешността на бедрото й. Чувстваше бикините си влажни. Пясъкът още излъчваше топлина и Лори си внуши, че тялото й е изтъкано от огън, че прогаря земята под себе си. Когато допирът му достигна вътрешността й, тя изстена, устремявайки се към него, обхващайки с разтреперани пръсти ръката му, притискайки я към топлотата си. Не виждаше лицето му — представляваше само черен контур на фона на още по-черното небе. Единствено широко отвореното око на луната се взираше в нея, преливащо от ярка светлина.