Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Просто ми обещай, че ще пиете едно кафе заедно. — Жаклин забави крачка, принуждавайки Лори да последва примера й. — Моля те? Заради мен?

Лори сложи ръце на хълбоците си. Подритна небрежно пясъка.

— Хубаво — съгласи се накрая. — Ще се срещна с него. Но само и само да ме оставиш на мира.

Жаклин остана доволна.

— Но да се разберем отсега: само веднъж, ясно? Съвсем сериозно не проявявам интерес.

Пиарът кимна.

— Ясно. Няма да съжаляваш, Лори.

Лори взе душ и се преоблече в апартамента на Жаклин, преди да хване такси към центъра. Двете с Десидерия имаха среща с представител на световноизвестна парфюмерийна компания. Срокът на договора й с Мак Валъри изтичаше и цял куп марки се бореха за нея.

Беше вторник, малко след осем сутринта. Двайсет и девет дни, два часа и седемнайсет минути от последната й среща с Жан Моро.

Седмиците, прекарани на остров Какатра, вече придобиваха илюзорна аура, размиваха се в паметта й като мъглявите контури на сюрреалистична живопис. Не спираше да мисли за него, желаеше го непреодолимо. Чувстваше интимността им като плод на въображението си, твърде съвършена, твърде страстна, твърде дълго живяла като фантазия, за да я приеме за реалност.

Но беше реалност. Часовете в леглото на Жан бяха най-реалните в съзнателното й съществуване. Спомняше си с умиление прямотата му, уязвимостта му: нещата, които го бяха направили достижим.

Разделям се със съпругата си…

Но после неизменно я посещаваха и спомените за скритите във вилата му документи. Донякъде съжаляваше, че не беше поискала обяснение на място — как така разполагаше с толкова лична информация за нея? — но все пак и тя самата беше ровила из неговите лични вещи, а признаеше ли си, рискуваше да загуби доверието му, всичко, постигнато до тук. Нямаше желание да опетнява най-фантастичната нощ от живота си.

Но мистерията не спираше да я човърка отвътре. Откъдето и да я погледнеше, обяснението все й убягваше.

LA 864 . Номерът се беше загнездил в съзнанието й и не й даваше миг покой. Постоянно беше пред очите й, като значка, която не можеше да свали от ревера си: име, самоличност.

Може би „Ла Люмиер“ съхраняваха подробна информация за момичетата си; не звучеше толкова измислено. Но и това обяснение куцаше. Какъв беше смисълът от такава потайност? Защо криеше ключа? Защо точно нея беше избрал?

Накрая Лори взе решение да му отправи въпроса директно. Познанството им досега недвусмислено доказваше, че държеше ли я в неведение, нещата не вървяха. За да оцелее връзката им, трябваше да са откровени един към друг още от самото начало.

Междувременно щеше да прогони всякакви мисли в тази насока. Прибързаното заключение, че скритата папка е имала зловещо предназначение, носеше със себе си невъобразим подтекст — и неприятни догадки спрямо мъжа, когото боготвореше.

Обичаше го, а любовта е сляпа.

— Справи се феноменално — възкликна Десидерия, когато излязоха на булевард „Олимпик“. — Да отпразнуваме повода? Знам едно чудно местенце…

На Лори съвсем не й беше до празнуване. След тренировката й беше прилошало, а през последните няколко часа гаденето постепенно беше прераснало в омаломощаващо изтезание. През цялата среща й се налагаше да се извинява и да търчи до тоалетната. Странно явление, понеже след завръщането й от Какатра тренировките единствено я караха да се чувства добре, сякаш можеше да тича толкова бързо и надалеч, че да се озове отново в прегръдките му, прекосявайки океани, ако се наложеше. А сега й прималяваше, пладнешката жега и парещите лъчи на слънцето я връхлитаха на талази.

Спря на място. В устата й киселееше от стомашни сокове, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Миличка? — приведе се към нея Десидерия. От миризмата й на цигарен дим и сладникав мускус стомахът на Лори се преобърна. — Добре ли си?

— Не. — Примига панически. — Аз… не се чувствам добре. Трябва да се прибера вкъщи.

— Ела насам. — Десидерия я побутна към най-близкото кафене. — Никъде няма да ходиш. — Настани я на една от външните маси сред любопитните погледи на клиентите. — Ей сега ще ти донеса вода, миличка. Не мърдай от тук.

Земята се превръщаше каша под краката й. Зад очите й забоцкаха като иглички ярки цветни точки. Май се беше претоварила. Напоследък главата й пушеше, спеше по не повече от няколко часа на нощ, а и забързаният й график я принуждаваше да пропуска по някое хранене.

Когато Десидерия се върна с водата, Лори отпи предпазливо. Какво й се случваше? С всяка следваща капка се уверяваше, че е свършено с нея.