Хаим Оливер - Гол от засада

— Открихме ви най-после! — казаха те. — Откога ви търсим! Запознайте се. Това е нашият племенник Бобо Черното око.

— Ние се познаваме вече — промърмори проф. Кънчо.

— Тъй ли? Е, тогава е лесно. Всъщност ние искаме само да ви помолим да приемете Бобо във вашия отбор. Той е отличен футболист и има голямо желание да играе с вас.

— Ами! — възрази проф. Кънчо. — Веднъж той ни каза, че търси една тайна организация и че като я намери, ще ни обяви война и ще ни скалпира.

Инженерите се засмяха:

— Та тази тайна организация сте тъкмо вие! Само че тогава бяхте нелегални.

Сега вече и редутаблите се разсмяха, а Льонка се преметна.

Инж. кака Вера пусна в ход най-очарователната си усмивка:

— Хайде, приемете го, пък ние ще помогнем на отбора с каквото можем.

Проф. Кънчо само това и чакаше.

— Може ли да попитам нещо? Ама научно.

— Може, разбира се!

— Вярно ли е, че във вашия институт има истински роботи, дето се движат и говорят?

— Вярно е.

— И радиоапарати колкото лешник, които се пъхат в ушите?

— И радиоапарати колкото лешник.

Проф. Кънчо помълча и накрая се престраши:

— Можем ли някой път да ги видим?

— Когато поискате.

След пет секунди Бобо Черното око бе приет за равноправен член на ННФК РЕДУТ като ляв полузащитник, а инж. кака Вера и инж. бате Ники станаха научни консултанти на отбора…

Веднага след началната съдийска свирка в стадиона се втурна другарят Антон Антонов с кинокамера в ръка и започна да снима, като се мотаеше пред играчите.

Резервата Ухуру Неандерталска, която си седеше кротко на скамейката, виждайки как този чужд човек се завира, където не му е работа, изтича към него, скочи на рамото му и бутна камерата. Другарят Антон Антонов побягна, но Ухуру не го пускаше, скубеше косите му и крещеше: „Мерси! Данке!“

Съдията Сашо Фадиезов изсвири с камертона и спря играта.

— Напуснете терена! — нареди той на режисьора. — Тук се играе мач за първенство.

— Махнете най-напред този звяр от главата ми! — изкрещя другарят Антон Антонов.

— Това не е звяр, това е резервата на РЕДУТ! — обясни съдията. — А вие нарушавате правилата.

— Аз съм режисьор! Снимам за телевизията!

Дочули последните думи, играчите от НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР мигновено наобиколиха нещастния режисьор.

— Другарю! — прошепна капитанът на отбора, задавяйки се от вълнение — ние сме от НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР. Ще ни снимате ли на филм?

— „На всеки километър“ снимат други — отвърна режисьорът. — Аз правя филм за младото поколение.

— Но ние сме отборът НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР! — настоя капитанът.

— Добре, добре! Ще ви снимам, само ме оставете на мира! И махнете тая маймуна по-далече от мене!

Въодушевени от обещанието, играчите от НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР заиграха така настървено, че замалко не биха РЕДУТ. Резултатът бе едва 2:1 за редутаблите.

След мача другарят Антон Антонов попита победителите:

— Момчета, искате ли да станете киноартисти?

Има ли на нашата грешна земя човек, който да не желае да стане киноартист? Пожелаха, естествено, и редутаблите.

— Така си и знаех — каза другарят Антон Антонов. — Но за да станете киноартисти, аз трябва да напиша сценарий. А за да напиша сценария, вие трябва да ми разкажете живота си от игла до конец. Искате ли?

Искаха.

— Значи, разбрахме се! — Другарят Антон Антонов се усмихна изкусително и заяви с мекия си глас: — Ще наречем филма „Героите от ЖСК СЛАВА“, като „ГЕРОИТЕ НА ШИПКА“. Аз говорих вече с ръководството на отбора. То е готово да ви приеме и ви даде всичко, от което се нуждаете, включително и безплатно пътуване с всички влакове на страната.

— И с локомотивите ли? — попита Влади Моторетката.

— То се знае!

Влади замечтано въздъхна: откога желаеше той да се повози на локомотив! Но мечтата му бе срината от проф. Кънчо, който кратко и ясно заяви:

— Другарю Антон Антонов, ние дадохме клетва да сме верни на РЕДУТ. И ще останем верни на клетвата!

Другарят Антон Антонов разбра, че не бива да настоява:

— Не бързайте с окончателния отговор, момчета! — каза той. — Помислете си! А утре в пет елате в Телевизията и ще ви покажа какво съм заснел днес.

Тъкмо изписвах тази страница и в стаята ми влязоха моите скъпи кумци, придружени от кръстничето Иво. Кумецът носеше кошница с ловджийски наденици, две бутилки домашно вино и голяма кутия.