Хаим Оливер - Хелиополис

Електронният брояч в ръцете ми внезапно затрака.

— Колко? — попита професорът, без да сваля далекогледа от очите си.

— Три — отвърнах аз.

Капитанът панически се огледа, приближи се до тръбата, кресливо извика „стоп!“ и с рязко движение завъртя щурвала докрай.

Моторът неистово зави, шхуната се затресе с цялото си прогнило тяло. Но очевидно това допотопно корито бе виждало и по-страшни неща и сега, вместо да се разкапе, бавно зави и покорно спря, като преди това изпусна дълга въздишка на облекчение.

— Капитане — казах предпазливо, — рано е още.

— Не, моля, мастер! — поклати той решително глава. — Дотук! — И като посочи с пръст уреда в ръцете ми, добави: — Мастер сам каза, че този предупреждава, нали, моля?

Лицето му бе обляно в пот, тесните му дръпнати очи неспокойно сновяха от индикатора на брояча към чистия хоризонт. До мен кормчията здраво се бе вкопчил за руля, сякаш се страхуваше да не би корабчето отново да хукне напред. Останалите матроси се бяха сгушили зад сандъците, впили поглед към югозапад, където впрочем нямаше нищо, освен синьо море, синьо небе и ивица прозрачна мъгла. И само професорът стоеше невъзмутим, едър, черен, със снежнобяла къдрава коса и оглеждаше далечината с бинокъла.

Броячът продължаваше да трака. Стрелката показваше все тъй само три рентгена. Според картата, до острова имаше най-малко още двайсет мили, а на мен никак не ми се искаше да ги преминем с лодка. Не, не се страхувах за себе си. Веднъж стигнал дотук, връщане нямаше. Не се плашех и за чичо Том. Въпреки възрастта си той бе по-здрав от мен. Тревожеха ме апаратите. Бяха тежки и най-малкото вълнение можеше да ги прати на дъното.

Професорът свали далекогледа, обърна се към китаеца и му се усмихна, като откри блестящите си бели зъби, които мигновено опровергаха неговите шейсет години, сваляха маската му на строг учен и го превръщаха в героя на Бичер Стоу.

— Капитане — каза той с богатия си бас, — можем спокойно да плаваме поне още пет мили. Не се страхувайте, нали сме тук, с вас. Вижте! — Той посочи индикатора. — Докато стрелката не стигне цифрата 10, не съществува никаква опасност.

Но капитанът само упорито поклати глава, все тъй впил поглед в хоризонта. Устните на кормчията лекичко потръпваха, ръцете му на руля бяха побелели от напрежението. А броячът тракаше с подлудяващо безразличие и самият аз вече започвах да чувствувам необичайна нервност.

Шхуната лекичко се полюляваше от вълните, мекият бриз лениво развяваше отпуснатите платна на фокмачтата. Наоколо, до безкрая, не се виждаше никакъв друг съд, никакъв ракетоплан, никаква птица. Навярно и във водата нямаше никаква риба… От десетки и десетки години насам този район на Тихия океан беше пуст.

— Капитане — казах, стараейки се да говоря спокойно, — давам ви двеста долара да продължим още пет мили.

Той не реагира. А знаех, че за долари този китаец е готов да продаде и децата си на дявола. Не случайно измежду стотиците отчаяни авантюристи по архипелага единствен той се съгласи да ни доведе дотук.

— Триста — казах.

Очите му лекичко трепнаха. Магическите цифри упражняваха своето въздействие. Трябваше само да продължа да наддавам и той щеше да капитулира. Но в джоба ми имаше само още хиляда долара и нито петак повече и те ни трябваха за връщането. Чичо Том хвърли към мен недоумяващ поглед: той отлично знаеше в какво катастрофално състояние са финансите ни.

— Четиристотин! — хвърлих аз решително.

Капитанът преглътна, езикът му овлажни засъхналите устни. Явно, беше готов да отстъпи. Аз стоически чаках. Изведнъж обаче замисленият му поглед отново попадна на брояча, който заплашително примигваше с лампичките си и тракаше, тракаше с чисто хипнотична монотонност. Веднага спрях уреда и дори го скрих в джоба, но бе вече късно.

— Не, моля, мастер — въздъхна капитанът с едва прикрито съжаление. — И сто хиляди да ми даде мастер, аз, моля, не мърда оттука.

Познавах упоритостта на този китаец от тридневните пазарлъци, които водих с него в Каула.

— Добре — казах примирен, — да товарим тогава. За съжаление не разполагам със сто хиляди и един долара.

Той обърса лицето си с мръсната копринена кърпа, която беше вързана на врата му, и веднага се обърна към тримата матроси на своя странен жаргон, съставен от английски, китайски и полинезийски думи.