Хаим Оливер - Хелиополис

С изключение на чичо Том и на мен.

Професорът се изправи:

— Ето го — каза той.

Така внезапно скочих, че лодката се разлюля. Погледнах. Отсреща, зад ивицата прозрачна мъгла, се издигаше невисока конусовидна купчина земя. Броячът затрака по-бързо, стрелката скочи на 7 рентгена, сетне на 8, на 9… Бахоа ни изпращаше своя убийствен поздрав.

Почувствувах страх, животински страх. Обзе ме нелогично желание да обърна лодката назад, да избягаме от този вулкан на смъртоносни лъчи. Струваше ми се, че те вече проникват в дълбините на моите клетки, че ги рушат…

— Колко? — попита професорът.

Преди да отговоря, поех дълбоко дъх: в никакъв случай не исках да издам кризата си.

— Дванайсет.

— Интересно — продума той замислено, без да откъсва поглед от далечното петънце земя. — Расте ненормално бързо. Записваш ли?

Трескаво затарашувах в джобовете си за тетрадката.

— Записвай — каза той със своя спокоен бас — времето, скоростта на нашето движение, интензивността на лъчението. Всяка минута.

Знаех, знаех, разбира се, какво трябва да се върши, но той ми го казваше само за да успокои обтегнатите ми нерви. А може би и своите…

Отклоних очи от индикатора, стиснах зъби и започнах да пиша, без да мисля за острова, за лъчите, за шхуната, която чакаше. Която чакаше… Как беше задачата за Алехин?

— Бял цар ге 7, черен цар бе 6, после — цар еф 6, пешка на хаш 4.

— Какво си мърмориш пак? — обърна се към мен професорът.

— Седемнайсет рентгена — жално изпъшках аз.

Тогава професорът се поусмихна, остави бинокъла на скамейката и бавно започна да развързва обувките си.

— Време е.

С два замаха се съблякох и посегнах към антибера.

И в мига, в който ръката ми се докосна до него, всички страхове отлетяха. С десетки пъти упражнено движение аз спокойно се облякох. Гъвкавата материя плътно прилепна към тялото ми, тази удивителна материя, която притежаваше способността да отразява всякакви лъчи, дори най-пагубните. Великото откритие на чичо Том! (В което впрочем и аз имах скромен дял…)

Сложих шлема, дръпнах пред очите си прозрачната лента, сключих скобите около раменете. Настъпил бе моментът на голямото изпитание на антибера Томи 1 1 Анти-БЕР: Биологична единица за радиоактивност. Но аз го кръстих Томи. — Б.а. !

Спомних си часа, в който за първи път експериментирах антибера върху себе си. Струваше ми се, че стоя гол и безпомощен пред облъчителя. Встрани, зад различни по дебелина оловни стени, бяха поставени животни и растения, но пред мен нямаше нищо, нищо освен този тънък плат, с който беше покрито цялото ми тяло… Останалите животни и треви зад преградите загинаха, аз останах жив и здрав. На чичо Том антиберът струва цял живот упорит труд и блестящи гениални догадки, на мен — шест години каторжна работа край професора… Сега той ни се отплащаше и за нашата упоритост, и за безсънните нощи, и за лабораторните опити, които възлизаха на цифрата 6768.

Този път залогът на опита №6769 беше нашият собствен живот. Загубим ли, ще се простим с Вита хоминис. Успеем ли, ще предизвикаме преврат в десетки области на науката.

— Чуваш ли ме? — прозвуча гласът на професора в шлемофона.

— Чувам — отвърнах аз и го погледнах. В блестящата черна кожа на антибера, с пристегнатия около кръста пояс с кислородни патрони, с тясната прозрачна ципа пред очите си, той приличаше на рицар от царството на Нептун.

— Колко? — попита той.

Погледнах брояча, сетне дозатора, който беше в шлема пред очите ми, и отговорих невъзмутимо, сякаш се намирах пред апаратите в лабораторията.

— Навън двайсет. Вътре — нула.

В бронята на антибера аз отново се превърнах в спокоен, млад учен, при това, както чичо Том твърдеше — талантлив, а според Моана — развейпрах…

Силата на лъчението растеше със застрашителна бързина. Индикаторът скоро показа 100, после 200, после 300… И колкото повече пред нас малкият конус на хоризонта се превръщаше във видимо парче земя, което взимаше размерите на познатия от фотографиите остров, толкова повече тракането на брояча приличаше на ситен барабанен бой.

Но дозаторът до очите ми неизменно показваше нула. Нежно погалих своя антибер. Без него щяхме да сме трупове.

Половин час по-късно стрелката стигна крайно положение: островът беше на стотина метра пред нас.

И изведнъж скръцнах със зъби от яд. Кутията с шахматните фигури! Тя лежеше на койката в кабината на „Южна звезда“, оставена, забравена от мен! Моана е съвършено права: аз съм развейпрах.