Хаим Оливер: Хелиополис

Всичко наоколо ме връщаше към нещо, отдавна видяно в архивните филми от последната война: една лодка предпазливо обикаля около някакъв на пръв поглед тих и безлюден остров. В лодката са се свили, командоси в скафандри и дебнат момента да скочат във водата и преплуват до брега. Оттам те ще се промъкнат до бункера и ще го разрушат със своите гранати, после ще хукнат назад. А от острова ще загърмят картечници и оръдия и цялото море ще закипи от експлозиите.

Но нашият остров мълчеше. Нямаше бункери, нямаше храсталаци с дебнещи зад тях очи, нямаше картечници… Имаше почернели скали, облени с блестяща от слънцето, сякаш захарна глазура. Имаше пусти плажове с мръсносив пясък, покрит тук-таме с петна, напомнящи замръзнали зиме кални локви. Имаше дълбоки, врязани в назъбените канари мрачни заливчета, зад които можеха да се отгатнат кухини и пещери. И никаква растителност. Нито едно дръвче, нито един храст, нито една тревица.

По кожата ми полазиха мравки.

Бавно обикаляхме около брега. Тишината се нарушаваше единствено от бумтенето на мотора и лекичкото тракане на брояча. Професорът внимателно шареше с бинокъла по скалите, чувах неговия мърморещ глас в шлема си. Явно, недоволен беше от нещо.

— Димов — каза той.

Наострих уши. Димов беше официалното му обръщение към мен. Така ми викаше винаги, когато имаше да каже нещо „служебно“ важно.

— Димов, колко бомби са хвърлили тук?

— Три. Една от десет, една от двадесет и една от петдесет мегатона.

— Осемдесет мегатона. Не ти ли се струва, че за осемдесет мегатона островът не е пострадал особено много?

Повдигнах рамене. Какво още искаше от това нещастно опустошено парче земя?

— С осемдесет мегатона — каза той — аз мога да изтрия тези скали от повърхността на океана.

— Якички са — възразих аз. — Не са като нашите крехки градове.

Той продължи да изследва брега. И тъкмо когато минавахме пред някакъв дълбок и тесен като фиорд залив, погледът ми попадна на брояча. Едва не подскочих.

— Професоре! — извиках. — Погледнете!

Стрелката, която преди няколко минути бе стигнала крайно положение, сега се бе върнала далеч назад.

Басът на чичо Том отново избоботи нещо неразбрано в ушите ми. Професорът се взря в мрачното дъно на заливчето. Но там нямаше нищо друго, освен настръхнал камънак.

— Не спирай — каза той.

Продължихме обиколката. След малко стрелката отново сочеше буйно лъчение, а след близо триста метра тя пак се върна назад. Това се повтори още няколко пъти.

— Няколко огнища — рекох аз дълбокомислено, колкото да наруша мълчанието. — Интересно.

— Ужасно интересно — изръмжа професорът.

Благоразумно млъкнах. В същия миг отсреща се показа пристанището.

Много пъти го бяхме разглеждали на фотографиите, но сега то беше под носа ни и макар че знаехме точно къде се намира, неговото появяване ни изненада.

Очаквах да видя купища изгорял чакъл, остъклена земя, разтопено желязо, пустиня. Пред нас се издигаше мощен бетонен кей, наистина разбит, изтърбушен, с налягали върху него каменни блокове, отломки от унищожен влак и сгърчени стоманени основи на товарните кранове, но все пак той си беше на място.

Корабите също бяха тук. Поради недостатъчната дълбочина на залива те не са могли да потънат както трябва и сега лежаха с ребрата си навън — огромни металически чудовища, завинаги приковани под тропическото слънце, осъдени да бъдат блъскани от вълните и разяждани от водата и солта.

Единият от тях, някакъв крайцер, бе забил нос на дъното, а кърмата му стърчеше към небето, ръждясала, с разкривен скелет и само дебелата валова ос продължаваше да се държи изправена напук на бомбите и ветровете.

Около него в апокалиптичен безпорядък бяха разхвърляни торпедоносци, катери, подводници, канонерки… Едно призрачно гробище, в което труповете още не бяха съвсем разложени.

— Професоре — рекох, — здраво са строили нашите славни деди, мир на праха им.

— Хм… Хм… — скептично отговори той.

— Или пък са произвеждали некачествени бомби — продължих аз.

— Затова пък ние можем да си направим по-качествени.

— Можем, но не желаем. Поумняхме, професоре.

Отговорът на моите дълбокомислени констатации бе ново изръмжаване.

— Слизаме ли? — попитах.

— Не, ще заобиколим докрай.

До пристанището имаше малка гара, също разрушена, но далеч не „изтрита от повърхността на морето“. От купищата сбърчен метал на локомотивите и корабите идваше слабо лъчение.