Хаим Оливер - Хелиополис

Всички се втурнаха към лодката, която висеше над десния борд. Товаренето не отне повече от десетина минути. Аз отдавна бях приготвил всичко: лъчевия анализатор и сондите, контейнерите за животните, кинокамерата, магнетофона, радиостанцията и, разбира се, двата антибера Томи, нашата гордост, без които никога нямаше да можем да стъпим на острова.

За всеки случай бях взел един старинен револвер от времето на последната световна война, сигнален пистолет, лампи и редица други дреболии, за които предполагахме, че ще ни потрябват при изследванията. Храна не товарехме (все едно, тя щеше да се облъчи) освен малко вода и концентрат в антиберите. Впрочем три тази първа експедиция ние нямахме намерение да останем дълго на острова. Тя бе само едно предварително разузнаване, за да докажем първо на себе си, а после и на другите, че на острова може да се работи.

Скоро лодката се задръсти до последното ъгълче, едва остана място за двама ни. За последен и навярно за стотен път прегледах всичко: и най-малкият пропуск можеше да ни струва живота. До мен професорът мълчаливо следеше товаренето. Не липсваше нищо.

— Спускайте! — казах. — И внимателно.

Моряците изтичаха до лебедката, но капитанът ги спря.

— Мастери — обърна се той към нас, — нека, моля, мастери дойдат с мен.

Влязохме в кабината му, пропита с дългогодишен мирис на долнокачествен ром и марихуана. Той вдигна към професора слабото си жълтеникаво лице на наркоман, усмихна се двусмислено и бавно протегна десница, широко разтворена. Разбрах. Това го нямаше в договора, това бе просто шантаж, но ние бяхме в ръцете му. Чичо Том безропотно сви рамене. Преброих двеста долара.

— Останалото, като потеглим назад — казах. — След четирийсет и осем часа.

Капитанът акуратно прибра парите в джоба си и все тъй разтеглил устни в механична усмивка, продума с учтиво съжаление:

— А ако, моля, мастери не се върнат?

Ръката ме засърбя, обзе ме страстното желание да го фрасна по мутрата.

— Ако не се върнем, тръгвайте без нас — рече професорът.

Капитанът кимна, после преспокойно извади от чекмеджето хартия и писалка:

— Мастери нека, моля, подпишат, че ако мастери не се върнат до четирийсет и осем часа, капитан на „Южна звезда“ не носи виновност.

Не знаех — да ругая ли, да се смея ли. Оставаше само да се явим и пред нотариуса. И все пак той беше прав, този капитан на петдесетгодишната „Южна звезда“. Ние вършехме всичко на своя глава и сами трябваше да отговаряме за нейната цялост, макар че, откровено казано, едва ли някой би потърсил „виновност“ от този стар морски разбойник в случай на нещастие. С изключение на екипажа никой от нашия неспокоен свят не подозираше, че се намираме на борда на тази разхлопана „Южна звезда“. Взех писалката и нахвърлих:

„Заявявам, че доброволно отивам на остров Бахоа, където ще върша научни изследвания. В случай че заболея или загина, никой не носи отговорност за това, освен самия аз.

Сложих дата и се подписах:

Чичо Том също прибави няколко реда. Капитанът внимателно прочете декларациите, сгъна листа и го прибра при доларите си. После каза:

— Аз чака мастери точно четирийсет и осем часа. Няма мърда от място и през цяло време слуша радио…

Това бе неочаквана любезност от негова страна. Какво ли още щеше да ни сервира?

— Но нека, моля, мастери знаят — продължи той, — че аз върна шхуна три мили назад, там, където ваш апарат мълчи. Матроси страхуват много от отровни лъчи на прокълнат остров.

Какво можех да сторя? Да протестирам? Да заплашвам? Обърнах се към професора. Но той, опрял чело на люка, съсредоточено гледаше навън. Познавах неговата избухливост, която прикриваше зад привидно желязно спокойствие.

— Добре — рекох, — точно четирийсет и осем часа. — И добавих за собствено успокоение: — Тогава ще получите и останалите пари.

Погледът ми попадна на белите листове върху бюрото и те ме накараха да направя онова, което две седмици вече не ми даваше покой. Почти без да мисля, седнах и надрасках само две изречения, две ругателни и, както ми се стори тогава, жестоки изречения, пъхнах листа в плик и бързо, преди да ме бе напуснала смелостта, изписах с едри букви адреса: „Моана Крисюфер, Университета, Хонолулу“. Казах:

— Ако не се върна до четирийсет и осем часа, пратете това писмо. Марките от вас.