Хаим Оливер: Фалшификаторът от черния кос

Книгата е получила втора награда на конкурс, обявен от МВР за разузнавачески и приключенски романи — 1968 г.

За моя първи, истински мой първи случай аз си спомням със смесено чувство на срам, умиление и яд. И днес дори, когато съм вече стъпил на крака и имам зад себе си няколко безспорни сполуки, ония не много далечни дни на напрежение, безсъние и кръв ми се струват като кошмарен фарс, в който аз съм играл първостепенна, но не съвсем завидна роля. При все това обаче сега, седнал пред пишещата машина, аз си обещавам да бъда откровен. Пред вас и главно пред себе си. Няма да скрия нищо, даже и онова, което би ме направило смешен.

Но нека, преди да почна, за да имате бегла представа за моята личност и за да избягна всякакви по-нататъшни литературни описания на главния герой, какъвто в този разказ съм по неволя аз, ви дам няколко кратки данни за оня безумно млад, много горещ и безкрайно наивен човек, който правеше първите си стъпки в един колкото романтичен, толкова и груб занаят — занаята на Шерлок Холмс. И тъй:

Име — Николай Карлов. Възраст — 26 години. Тегло — 74 килограма. Ръст — 1,75 м. Очи и коса — кестеняви. Лице — обло, с предизвикателно оптимистичен вид, породен от високо вдигнатите като дъги вежди и извитите като обърнати запетайки ъгли на устните.

Особени белези — късогледство и очила с черни рамки. Още по-особен белег — не понася пропасти. Образование — юридическо. Специалност — криминалистика. Професия — младши инспектор в криминалния отдел. Владее руски и френски. Хоби — рисува (малко!). Страда от склонност към заплесване и фантазиране. Има си приятелка… Но това е вече друг въпрос и време е да почна.

А се започна с доларите.

Имаше ги всякакви — по един, по пет, по сто, но повечето бяха десетачки — от едната страна с Белия дом в средата и старомодния автомобил пред него; от другата — сиви, с навъсения лик на Хамилтън и обещанието, че съкровището на Съединените щати на Америка „ще плати по искане на предявителя десет долара“.

Бяха много, някои протрити и смачкани, други — нови, сякаш току-що излезли от печатницата, и покриваха тежкото и проядено от годините и цигарите писалище на шефа. Лупата се плъзгаше върху тях и леко деформираше номерата на банкнотите и акуратния подпис на ковчежника на съкровището на Съединените щати, така добре познат и на двама ни.

— Е, и какво конкретно ще кажеш за това? — изръмжа Мирски.

Беше горещо, тежко и задушно, отвън долиташе дразнещото скърцане на напечените от августовското слънце трамваи.

— Добра работа — рекох и дори не скрих възхищението си.

— Какво добро има в нея! — кисело отвърна той, като разхлаби вратовръзката си и хвърли към мен неприязнен поглед. Моят оптимизъм редовно го изкарваше от релсите. — Запалили са цялото крайбрежие, а ти — добра работа!

— Искам да кажа — изкашлях се дипломатично, че е направено майсторски. Отдавна не сме се сблъсквали с такова изкуство.

— Николай, моля ти се, задръж изкуството за себе си! — страдалчески изпъшка той.

Беше задушно, навън трамваите неистово пищяха, хората отиваха на море, по размекнатия асфалт припкаха жени с поли над коленете, а ние двамата се бяхме заврели в тази дупка на петия етаж и след час трябваше да дадем отговор на Големия шеф за това „нечувано безобразие“ и за „решителните мерки“, които следваше да вземем.

Вдигнах една банкнота срещу светлината.

— Във всички случаи това не е нашенска работа — казах предпазливо.

— Не бързай, не бързай! — Мирски извади огромната си шарена кърпа, прочута сред всички оперативни работници и дори в престъпния свят: изглежда, че притежаваше няколко дузини от същия вид и цвят, и избърса потта, която се стичаше по дебелата му космата шия, сетне дълбоко въздъхна: — Де да имаше сега една студена диня, ама такава, че да пращи!

— Има сведения, че неотдавна в Германия е открита партида подправени купюри от по 10 и 100 долара — казах, като отпъдих примамливата картина на пращящата диня.

— Е, и?

— Тия дни за Златните пясъци е заминала голяма група западногерманци…

— На Златните пясъци има петдесет хиляди западногерманци, а по Черноморието три пъти повече летовници от Западна Европа, Англия, Скандинавските страни и Америка.

— Да влезем във връзка с Интерпол…

Мирски мина към зарешетения прозорец, погледна към потока коли, които се носеха като макетчета към гарата, хвърли поглед и над зелените динени планини, които се издигаха пред пазарните щандове отсреща: явно искаше да скрие раздразнението си. Обикновено той ми прощаваше разгорещената прибързаност, но днес тя явно прехвърляше границите на неговата снизходителност. Вина за това имаха и жегата, и минижупите по асфалта, и августовското скърцане на трамваите, и тия хиляди долари на масата… Той прецеди през зъби: