Хаим Оливер: Фалшификаторът от черния кос

Ясно ми беше само, че се сгромолясва отпуската ми заедно с палатката, лодката, въдицата, харпуна и всичко останало.

— Да, сега ми е вече ясна картинката — казах и в сърцето ми се надигна злоба към всички долари на земята, към всички фалшификатори и към техните преследвачи, включително и към този петдесетгодишен старик отсреща, който жадно хрускаше диня, бършеше врат с огромна шарена кърпа и ме пронизваше с малките си всевиждащи очи.

— Не, пак нищо не си разбрал — съчувствено въздъхна той. — Жегата е размекнала мозъка ти. Казах: със случая ще се заемеш ти, ще го ръководиш ти, конкретно, на своя пълна отговорност.

Бавно се изправих, гледайки недоверчиво шефа:

— Сериозно ли говорите?

— А как иначе!

— Големият шеф?

— Съгласен е. Само че отпуската ти…

Виждах лукавите искри в зениците му и все още не можех да проумея простата истина, че след двегодишно чиракуване на мене ми възлагат една извънредно отговорна задача, първата ми самостоятелна операция, и то, кажи-речи, от национален мащаб.

— Но защо точно аз?

— Защото няма друг. Пък нали си и художник…

— Какъв художник съм аз!

— Тъкмо за този случай. Казваш — изкуство. На ти изкуство, но открий майстора му. Освен това рано или късно все трябваше да почнеш с нещо конкретно, нали?

Сега вече в очите на Мирски нямаше и следа от лукавщина. В тях даже можеше да се прочете завист. Заради моя първи случай ли, кой знае… Неговият първи случай беше отдавна потънал в миналото.

— Почваш веднага — подхвана той. — И без това сме закъснели. На твое разположение е всичко, което ни е останало, въпреки засухата. На твое разположение съм и аз, стига, разбира се, да се нуждаеш от моята помощ.

— Разбира се, разбира се… — изрекох аз, без много да го слушам, и свалих очила: бях заслепен от внезапно открилото се пред мен видение на бъдещите дни.

— Е, ако позволиш, първия съвет, който бих ти дал, е да се поровиш в Кореком, да поопипаш купувачите, които са плащали с долари…

— Да, да… — мърморех аз и пред късогледите ми очи се разгръщаше гигантската битка, която ми предстоеше, битка между един новак, може би не напълно Шерлок Холмс, но все пак Николай, т.е. Ник Карлов, и ония невидими гангстери от Чикаго, Санта Фе и Макао, които наводняват страната с подправени долари, и вече виждах перипетиите на борбата, схватките с хитрите бандити, нощните бдения, преследвания с черни ролс-ройси по крайбрежните шосета, остроумни клопки, стрелбите с броунинги, кръвта по раненото рамо, героичното лазене по плажа, тайнствената самотна вила на високия бряг, в нея американци с пури в уста, с тиранти през рамо и пистолети под мишница и накрая „Горе ръцете!“ и всички ще видят кой е Ник Карлов, понастоящем мърляв „младши“, и всички ще викат „осанна!“…

— А сега прибери корите и семките — каза Мирски.

Паднах от ролс-ройса и се намерих пред остатъците от динята. И все пак ще викат „осанна“, си рекох, и решително заприбирах мокрите вестници.

— А утре ела да си поприказваме. Да обмислим какво конкретно смяташ да предприемеш. Не, няма да те безпокоя и няма да се бъркам в твоите работи — каза Мирски и отново усетих в гласа му насмешка, може би бащинска, но все пак насмешка.

(Ако тогава бях малко по-проницателен, по-късно щях да разбера много неща, но… Само си помислих: „Какво пък, нека се шегува, негова си работа. Смее се най-добре оня, който се смее последен“.)

— И гледай да не те забележи някой на излизане — предупреди той и добави: — Шерлок Холмс!

Не отвърнах на предизвикателството и с твърда крачка, очила на носа, лула между зъбите и мокри вестници под мишница аз се упътих към изхода.

Въпреки всичките ми предпазни мерки бях забелязан от постовия милиционер при задния вход. Той учудено вдигна вежди, но не ме спря.

Кой знае, може би го респектираше видът ми!

Бавно и предпазливо пристъпвах нагоре в мрака. Както обикновено, стълбищното осветление не работеше. И както обикновено в тая обстановка, гърлото ми се бе свило на възел. Ококорил очи до болка, сграбчил перилото с дясната ръка, аз се стараех да не мисля за бездната, която зееше под мен. Часовниците в околните апартаменти един през друг в различни гами биеха полунощ.

Бях прекарал следобеда в лабораторията, където техниците анализираха всички съставки на подправените банкноти, а вечерта се запознах с дебелите папки на фалшификаторите, които излежаваха присъдите си зад решетките. В джоба ми беше списъкът на лицата, които през последните дни бяха извършили по-значителни покупки в софийските магазини на Кореком. Разбира се, нямах намерение да атакувам фронтално: дълбоко в себе си бях убеден, че източникът на фалшивите пари следва да се търси извън страната. Впрочем към това водеха и заключенията на експертите.