Хаим Оливер - Хелиополис

Капитанът взе плика и със същата грижлива акуратност го пъхна при доларите и декларациите:

— О кей! — усмихна се той. — Марките от мен.

„Южна звезда“ не дочака да се отдалечим и на сто метра, когато нейните мотори забумтяха и платната й се издуха от слабия вятър. Като запъшка с целия си разнебитен корпус, тя пое към северозапад. Не мръднах от мястото си, загледан в нея. И дори сърцето ми заби по-бързо: ще спре ли на обещаните три мили или ще продължи по-нататък?

До мен професорът мълчеше, но аз усещах напрежението, с което следеше отдалечаващия се кораб.

Но шхуната спря. И дори вдигна флагче на мачтата. Капитанът ни поздравяваше! Аз също махнах с ръка с особено радостно чувство, което отдавна не бях изпитвал. Неочаквано ми се стори, че всичко е чудесно в този най-хубав от световете, че ние непременно ще стъпим на острова и че дори Моана не е чак толкова проклета…

— Тръгваме ли? — прошепна професорът.

Запалих мотора.

И ние се понесохме напред, по посока на ивицата мъгла, там, където се намираше остров Бахоа, наречен още „Прокълнатият остров“.

Мълчахме. Впрочем между професора и мен многото думи бяха излишни. В продължение на шестте години съвместна работа в неговата лаборатория свикнахме да се разбираме и без приказки. При това ние подробно и грижливо бяхме репетирали всичко — най-напред в учебните камери, сетне — по плажовете на Каула.

Силата на радиацията бавно растеше. Професорът беше изчислил съвсем точно: още пет мили можехме да пътуваме свободно. Това означаваше поне още половин час да се наслаждаваме на морския въздух.

Закрепих кормилото на курса юг-югоизток и се изтегнах върху контейнерите. Времето беше тихо, слънцето меко, небето безоблачно, наоколо цареше рядък за този сезон покой. Пред мен имаше половин час, може би последният нормален половин час в моите двайсет и седем години. След това ме чакаше неизвестността, голямата загадка на Прокълнатият остров и твърде вероятно — смъртта, една бавна, мъчителна смърт, която ще продължи повече от четирийсет и осем часа, и тогава „Южна звезда“ отново ще вдигне платна и ще отплува към Хонолулу, и капитанът, чието име не можах да запомня, ще предаде писмото на Моана и тогава Моана ще разбере и може би ще пролее една сълза, и в списъка на жертвите на Прокълнатият остров ще се прибавят още две имена, едното на световноизвестния учен Том Саул Бъркли, другото на един млад и неизвестен (още) физик, чиято главна черта бе прекомерното любопитство…

До мен чичо Том затананика шеговитата песен за момчето, което се плашело от черните котки… Какво пък, нека! По дяволите песимизмът! По дяволите мрачните мисли! Какво от това, че Моана се цупи? А ако всичко мине добре? Ако успеем да изпълним своята програма и се върнем живи и здрави, с пълни контейнери? Та това ще бъде космическа сензация! Първите хора, стъпили на остров Бахоа след голямата експериментална бомбардировка, която превърна острова в неугасващо радиоактивно огнище!

Впрочем защо го наричат Прокълнатият остров?

— Това е несправедливо — възкликнах аз.

— Какво е несправедливо, Алек? — попита, малко изненадан, професорът.

„Алек“ — тъй ме наричаше винаги, когато биваше добре разположен към мен.

— Че го наричат „прокълнат“.

— Не те разбирам.

— Би следвало да бъде „Благословеният остров“. Без него хората още дълго щяха да фабрикуват атомни пукала. Благословен е за човечеството, защото уплаши хората и сега те кротуват поумнели.

— Алек, момчето ми, не вярвам много в разума на човечеството, но щом като смяташ, че островът е благословен, нека бъде благословен и за нас.

— Амин! — пропях аз.

Той тихичко се засмя със своя покоряващ бас.

Загледан в синьото небе, отново и за кой ли път вече аз прехвърлях в главата си поредицата от нещастни опити да се проникне на острова. Колко експедиции се бяха провалили, колко смели хора бяха загинали! И всички — далеч от бреговете му, спрени, изгорени от мощния радиоактивен поток, който се излъчваше от него и пред който никой и нищо не можеше да устои.

Наистина, имаше нещо парадоксално в тази история. Хората вече се бяха настанили на Луната, първите пионери стъпиха на Марс, автомати кръстосваха слънчевата система и крачеха по планетите, а това малко каменисто островче сред Тихия океан не желаеше за нищо на света да свали маската си.

Впрочем никой вече не се и стремеше към това. Хората отдавна престанаха да се интересуват от острова. На военните не трябваше: след като го използуваха веднъж за опитен полигон, те го забравиха. Учените насочиха вниманието си към по-увлекателни и по-безопасни проблеми. И постепенно Бахоа се бе превърнал в някаква историческа абстракция. Само в някои остарели наръчници по история се споменаваше, че преди много, много години на острова, устроен като модел на обитаван свят, са били правени опитни бомбардировки. Младото поколение изобщо не знаеше за него. А възрастните, тия, които още го помнеха, го смятаха за един грандиозен паметник на човешкото безумие, като постоянно действуващо предупреждение към поколенията, като символ на един хипотетичен бъдещ свят, който неразумният човек би успял да превърне в мъртвешко радиоактивно кълбо… Никой, наистина никой вече не се интересуваше от него.