Хаим Оливер - Хелиополис

Това мъртво пристанище с гниещите в него съдове напомняше на ония странни уродливи скулптури, които правеха някога от отпадъчно желязо, парчета машини, консервни кутии, парцали и разтопен метал. От него вееше хладен, мистичен ужас. Пуснах мотора по-бързо.

По-нататък вече се проточваха широки, пусти пясъчни плажове, които се сливаха с голите възвишения. Вдясно беше океанът, тих, приветлив, а още по-далеч чакаше милата „Южна звезда“. При това стрелката на брояча падна на сто. След пристанището този пейзаж ми се стори образ на рая.

— Тук! — нареди професорът.

Обърнах кормилото.

Не, никой не стреля, не последва и експлозия. Плажът беше чудесен, човек би могъл дори да се поизкъпе в прозрачните му води, да се поизтегне на финия, макар и сив пясък. Той тъй ми напомняше родината, че гърлото ми пресъхна…

— Разтоварвай!

Първото нещо, което направихме, след като изтеглихте лодката, бе да влезем във връзка с „Южна звезда“. За моя изненада оттам долетя развълнуваният глас на капитана:

— Ало, мастери, вие ли сте? — Той почти ликуваше. — Живи? Аз чака, честна дума, чака! И нека, моля, мастери върнат скоро, защото матроси много страхуват.

Успокоих го, казах му, че „тук няма нищо страшно, честна дума, нали сам чува, че мастери са живи и здрави, и нека, моля, каже на матроси да не страхуват и непременно чакат, защото мастери скоро върнат. О кей?“

След този разговор ние пристъпихме към работа. Програмата ни беше тежка и ако искахме да я изпълним в набелязания срок, не трябваше да губим нито минута. Разтворихме картата, която отдавна знаехме наизуст. Една доста схематична карта, съставена преди много десетилетия от военните, които дойдоха тук, за да превърнат острова в мишена за своите бомби.

Бахоа имаше формата на кокоше яйце, дълго девет и широко четири километра, заобиколено от плажове и скали, които конусовидно се издигаха до едно обширно плато, покрито някога с тропическа растителност. Сега на платото се намираше Градът.

Бяхме разделили целия остров на шестнайсет квадрата. За два дни по 15 часа ние трябваше да пребродим надлъж и нашир тия квадрати и да направим изследвания на почвата, водата, въздуха, на флората и фауната (ако такива имаше), на радиоактивните огнища при предполагаемите бомбени попадения, и най-после — на Града.

Любопитството ме караше да започнем от края, но професорът беше непреклонен: за него по-важно бе да открием причините на ненормалното лъчение, а това налагаше да започнем от крайбрежието и в концентрични кръгове да напредваме към центъра.

Часът беше точно дванайсет. Докато мръкнеше, оставаха девет часа — достатъчно, за да прекосим два пъти територията на крайбрежието. За следващия ден оставаха централната част и Градът. На третия ден сутринта трябваше да отплуваме към „Южна звезда“. Независимо от страховете на матросите ние, все едно, не можехме да останем повече тук: храната и водата в резервните патрони на антиберите бяха в микроскопични количества.

Помогнах на професора да окачи своите апарати на раменете, гърба и пояса, той пък ми помогна да прикрепя моите. Опаковани в херметичните, лъскави, черни антибери, окичени със сонди, контейнери, уреди и балони, ние наистина заприличахме на същества, долетели от друга планета, но изпаднали в такова мизерно материално положение, че не могат дори носач да си наемат.

Погледнахме се. Сърцето ми отново предателски заби. Не, това не беше страх. Но чувството, че след малко ще се разделим…

— Е — каза чичо Том, — да вървим! Ще се срещнем точно след четири часа в квадрат номер 6.

— Довиждане, професоре — казах аз със сухо гърло.

Той приветливо махна с ръка:

— Пази се, Алек!

Зад плътната маска на лицето му аз си представих щедрата усмивка, умните кафяви очи. За първи път от шест години насам ние се разделяхме, за да правим самостоятелни изследвания. За първи път, откакто напуснах София и влязох като специализант в неговата лаборатория в Хонолулу, той нямаше да бъде край мен и неговата бащинска ръка нямаше да ме насочва. Исках да извикам „Пази се и ти, чичо Том!“, но вместо това нехайно подхвърлих:

— След четири часа в квадрат номер 6. Наслука!

Обърнах се, тръгнах на запад. Той тръгна на изток.

Как беше задачата на Алехин?

Краката ми потъваха в пясъка до глезените и аз не се сещах да мина встрани, но все пак се спрях и с автоматично движение взех проба от почвата. Сетне всмуках с помпата въздух в балона, забих сондата, поставих на триногата анализатора, който бавно започна да върти капсулата си като фар във всички посоки… От какво всъщност се безпокоях? Защо тялото ми бе напрегнато като струна? Та нали още в Хонолулу, когато разработвахме програмата, ние знаехме, че ще се наложи да работим сами, че ако преодолеем единствената опасност, идваща от лъчението, други особени затруднения няма да срещнем и че поне през деня е излишно да се движим заедно и да дублираме опитите?