Хаим Оливер - Гол от засада

— Добър ден! — каза полковникът о.з. и протегна десница.

— Добър ден. Заповядайте! Моля, седнете! Ще пийнете ли една сливова?

— Спортистите не консумират спиртни напитки! Пък и нямам време. Дойдох с важна мисия и мисля, че ще се разберем, тъй като и двамата еднакво силно милеем за интересите на родината.

— Разбира се — каза предпазливо старшината, незнаейки накъде бие гостът.

— Ще бъда откровен — рече полковникът о.з. и засука мустак. — По войнишки.

— Слушам ви!

— Старшина, дайте ми синовете си!

— Синовете си? — запремига старшината. — За какво ви са?

— За да служат на националния футбол.

— Но те са още малки — отвърна усмихнато Марко. — Много време имат те до националния футбол. И едва ли ще станат футболисти.

— Вие не ме разбрахте, старшина. Родината ги зове за футболния отбор на ЦПК ПЛИСКА.

— Ама те не са футболисти! — все по-учуден, отговори старшината. — Големият ми се развива като физик, а по-малкият ще стане космонавт или пожарникар, още не е решил окончателно.

— Скромничите, старшина! Аз зная цялата история. Освен това в ПЛИСКА ще ги направя големи футболисти. Ще спечелят луди пари, ще пътуват в чужбина, ще си купят лека кола, а покрай тях вие ще станете младши лейтенант.

Старшина Марко се изправи и с достойнство продума:

— Другарю полковник о.з., аз синовете си на ПЛИСКА не давам!

— Защо, моля? — попита полковникът о.з. и също се изправи.

— Защото, ако някога синовете ми влязат в някой отбор, то това ще бъде само БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ!

— Значи вие отказвате да помогнете на най-великия отбор на България?

— Велик отбор е само БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ!

— Ха-ха!

— Ха-ха, ами! Ще видим другата неделя, когато ще ви изядем с парцалите!

— Ще видим, ще видим!

Откъм кухнята отново долетя миризма на прегоряло.

— А сега, другарю полковник от запаса — каза старшината, — извинете, но трябва да ви оставя, защото варя сладко.

О.з. Храбров вдигна рамене, обърна се кръгом и измарширува навън.

Едва успял да вземе пак лъжицата, старшината трябваше да посрещне нов гост: другаря Антон Антонов. Режисьорът се огледа наляво-надясно, седна, прошепна:

— Тук ли са?

— Кой?

— Вашите синове.

— Не. Преди четири часа жената ги пратила за захар и още не са се върнали.

— Знаменити синчета имате, честна дума!

Старшината се изкашля скромно в шепата си:

— Ами! Немирници, само бели ми правят. А като се върнат сега, такъв пердах ще им тегля, че звездите ще видят посред бял ден. Пропадна ми сладкото! Стана един киселяк!…

— Това също е много интересно за филма — каза режисьорът, извади бележник и си записа последните думи на старшината.

— Какъв филм?

— Ами този, дето ще снимам за вашите синове и за целия им славен колектив. Ще го излъчим по интервизията, а може и по евровизията. — Той намигна и дружелюбно добави: — Ще има роличка и за вас, Марко!

Старшината припряно скочи:

— Искате ли едно сладко от вишни? Хем горещо! Още е в тавата.

— Оставете, Марко! По-важно е да поприказвам с вашите синове. Искам да чуя всичко от тяхната уста. Бихте ли ми устроили среща с тях?

— Разбира се!

— И знаете ли какво? — другарят Антон Антонов отново съучастнически намигна. — Имам още един сюрприз за вас: когато филмът бъде готов и децата ви се прочуят по цял свят, аз ще ги препоръчам да влязат в ЖСК СЛАВА.

— Другарю Антонов — продума тихо старшината, — аз като привърженик на БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ извънредно много уважавам най-стария си противник ЖСК СЛАВА, но да видя синовете си в него, не!

Режисьорът се изправи:

— Ваша работа, Марко, но, ох, колко грешите! Довиждане!

Останал сам, старшина Марко дълго седя неподвижен, опитвайки се да свърже в логична връзка двете посещения. Откога неговите синове са станали футболисти, и то толкова желани? Каша! Объркана каша!… Марко решително се върна в кухнята и жестоко забърка все по-сгъстяващата се каша.

Но дойде последният гост и с него последният удар: едно съсухрено, прегърбено и беззъбо старче, кривокрако и с треперещи ръце. Марко се уплаши да не се разпадне на съставните си части и веднага го настани в креслото. Старчето се представи, фъфлейки през единствения си зъб:

— Пампонов, завеждащ детския отдел във вестник „Вечерни футболни новини“.

— Много ми е приятно. С какво мога да ви бъда полезен?

— С много, господине, с много! — отвърна старчето. — Тъй като не успях да стигна навреме за мача между РЕДУТ и ГРЪМ И МЪЛНИЯ, бих желал да ми кажете нещо за РЕДУТ и за неговия капитан професор Кънчо.