Хаим Оливер - Гол от засада

Старшината издаде лек миши писък.

— Какво казахте? РЕДУТ?

— Да, господине — изфъфли детският спортен редактор, — да ми разкажете за РЕДУТ, за неговата биография. До края на седмицата трябва да напиша информация от трийсет реда, а нямам никакъв материал, едва днес научих за съществуването на РЕДУТ. Ако не предам статията навреме, могат да ме преместят в отдела за възрастни, а аз нямам никакво желание да работя за възрастни. Аз се чувствувам тъй млад, хи-хи! — старчето се задави от кашлица.

В главата на старшина Марко нещо щракна. За един кратък миг пред взора му преминаха белите позиви по стените, шоколадените петна върху витрините, яйцата в стаята на леля Гица, снощното влизане на синчетата през прозореца, изчезването им от дома днес. И разбра.

В гърдите му забушува буря от десет бала, но той не се издаде. Мълчаливо разтвори големия домашен албум, в който, подредена в снимки, се разгръщаше цялата история на семейството: Марко като напет ерген, Веса като кръшна мома, после двамата като младоженци, накрая като щастливи родители на две закръглени момчета…

Тракайки с костите си, Пампонов разглеждаше тия материали, а когато видя снимките с белите позиви и шоколадените петна, едва не припадна от възторг. С такава находка не можеше да се похвали нито един спортен журналист.

В дъното на албума той напипа някакъв лист.

— А това какво е? — изфъфли той.

Старшината уплашено грабна листа от ръцете му и го прибра в джоба си.

— Нищо, нищо!

Можеше ли да признае, че това е квитанцията за глобата от трийсет лева, която мацачите на кварталните витрини трябваше да платят на народната милиция? Представи си как в края на месеца касиерката ще му удържи тия трийсет левчета от заплатата и меланхолично въздъхна.

— Разкажете ми сега за капитана на РЕДУТ! — помоли Пампонов.

По това време знаменитият капитан на РЕДУТ се прибираше в къщи, придружен от другия не по-малко знаменит половин-защитник. И носеха четири кесии, но, уви, не с четири кила захар, както им бе заръчано, а с три и половина. Едната половина бе унищожена от Тото Тотото във вид на сладолед и кифла…

И знаеха, че в къщи не ги чака нищо добро.

— Хайде през прозореца! — предложи Митко Пеле.

— Ами захарта? Кой ще я даде на мама?

— Вярно, бе!

Двамата се замислиха. Проф. Кънчо бе сигурен, че там, в хола, чака таткото с кой знае какво наказание, по-лошо може би от онзи концерт на софийските пенсионери в Парка на свободата.

— Да влезем! — каза той с тон на осъден, когото водят към гилотината.

Влязоха. В антрето нямаше никой. Беше тихо.

Надзърнаха в кухнята. Тя също беше празна. Само над печката бълбукаше гъста тъмночервена каша, която издаваше приятна кисело-сладка миризма. По-скоро кисела.

Най-после отчаяно отвориха вратата към хола.

И замряха.

В средата на хола блестеше празнична трапеза: бяла покривка, червени карамфили, кристален сервиз, бутилка вино, оранжади… Във вазата над карамфилите — флагче с емблемата на БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ. Пред масата в тържествени пози стояха доктор Веса в черната си копринена рокля и старшина Марко в парадната си униформа.

Кварталният милиционерски отговорник направи три крачки напред, взе кесиите със захар от ръцете на синовете, остави ги на стола и изкозирува:

— Поздравявам ви с победата! — израпортува той. — Аз и доктор Веса сме горди с вас. Нека нашата майка юнашка да ражда все такива юнаци като вас! — Той посочи трапезата. — По случай победата ние даваме официален банкет. Заповядайте!

Онемели, редутаблите заеха почетните места. Старшината напълни чашите на юначните родители с вино, на юначните синове с оранжада и се изправи:

— Другарки и другари! — започна той. — Позволете ми да вдигна тост в чест на младия и доблестен отбор РЕДУТ, за неговите бъдещи победи! И нека ви съобщя радостната новина, че първият отбор на България БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ отваря вратите за вас, за да влеете в него своята млада кръв и го превърнете и в първи отбор на Европа! Да живее БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ! Ура!

И обърна чашата си.

Проф. Кънчо не пи. Не пи и половин-защитникът №6. Макар че и двамата не възразиха нищо на таткото. Излишно бе да се спори със старшина Марко. Пък и бяха ужасно гладни.

Три часа по-късно всички редутабли седяха в Бункера на нов банкет. Наобиколили тавата с вишневото сладко — царствен дар от доктор Веса, те юнашки гребяха от гъстата като туткал каша и лапаха. Спряха чак когато копчетата на панталоните им започнаха да се късат…