Антъни Бруно - Лоша кръв

Гибънз стъпи здраво на газта и полетя към лимузината. Спря рязко, изчака и после отново се стрелна, за да направи хода си точно навреме. Лимузината изрева, изпуши с гуми и бутна упоритата тойота назад в редицата. Гибънз бързо спря до лимузината с предница, забита плътно до решетката й, и с опрени брони.

— ФБР — изкрещя той през прозореца и блъсна ръчната спирачка.

Лимузината изръмжа и скочи напред, като разтърси зеления ЛТД и натроши своите и неговите фарове. Колата на Гибънз силно се разлюля нагоре-надолу и шината на врата му се оказа недостатъчна да омекоти това действие. Гибънз изскърца със зъби от болка, стъпи на спирачката с двата крака и подпря колената си, за да не поддадат. От болезненото скърцане на метал той предположи, че броните са се заклещили. Чувстваше се, сякаш се опитва да задържи диво животно, голямо диво животно.

През двете предни стъкла той виждаше Джон д’Урсо зад волана, с лице към него. Японецът върху капака се опитваше да се закрепи на колене. Пословичната идеално вчесана стоманеносива коса на д’Урсо сега не беше толкова идеална. Лъскавата му копринена връзка бе изкривена. Подобните на паяжини пукнатини в предното стъкло на неговата кола разделяха на фрагменти пълното лице със зли, обезумели очи. Пара и сини изгорели газове замъглиха пространството между двете стъкла.

Гибънз прехвърли „Ескалибур“ в лявата си ръка и го насочи навън през прозореца. В дъното на гърлото си усещаше вкуса на горещ антифриз.

— Ти! Сложи ръцете си на тила! — извика той. — Д’Урсо, загаси мотора и постави ръцете си на волана така, че да ги виждам. И двамата сте арестувани.

Обаче никой от тях не би могъл да чуе Гибънз през оглушителното бучене и пронизителното пищене на прегретия мотор на лимузината. Започна да вика отново, но нямаше полза. Вратът пулсираше от болка.

— Откажи се, д’Урсо — изкрещя японецът. Беше насочил пистолет към стъклото.

— Махни се от погледа ми, Нагаи!

Нагаи стреля с оръжието от упор през стъклото. Нямаше начин да не улучи.

И тогава Гибънз видя през спуканото стъкло как първо една длан, после цяла ръка с пистолет се подават от задната седалка.

— Лягай долу! — извика той, докато залягаше зад таблото.

Експлозията на три бързи изстрела надви над шума от пощурялата лимузина. Нов изстрел последва след част от секундата. После още един. Гибънз изчака, докато чу, че моторът затихва почти до празен ход. Лимузината престана да се бори, усети го по педала на спирачката. Когато погледна нагоре, видя, че сега предното стъкло беше напукано в объркана кристална плетеница, нарушена от четири разсеяни дупки. Нагаи беше проснат върху капака. Не мърдаше. Кръв се стичаше от устата и, носа му и се събираше на капки върху лъскавия черен метал. Още кръв се изцеждаше от две малки рани в гърдите му. Гибънз погледна към дупките в стъклото. Трябваше да бъдат пет.

Той свали крака си от педала, за да види дали ръчната спирачка ще задържи работещата без газ лимузина. Зеленият ЛТД подскочи назад. Нямаше да устои.

— Изгаси мотора и изхвърли пистолета — нареди той. — ФБР!

Миг по-късно лимузината спря да натиска. Гибънз изгаси своя мотор и внезапната тишина обви главата му като памук. Тогава отново видя ръката да се подава от задния страничен прозорец и да оставя револвера на покрива. Ръката плъзна пистолета напред, той премина по покрива, спусна се по предното стъкло, прескочи гнездото на чистачките и се спря между краката на Нагаи. Беше малък пистолет, автоматичен. Вероятно калибър 22.

После задната врата на лимузината се отвори, удари се в сребристата тойота до нея и ръцете се появиха разперени над вратата. Стари, кокалести, луничави ръце.

Гибънз отвори вратата си, блъскайки я в изпомачкана яркочервена корола. Той продължаваше да държи пистолета си насочен към онази врата, докато се катереше с голямо усилие по изпомачканите коли и се опитваше всячески да не обръща внимание на кабарите, които го пробождаха. Щом скочи от заклещените брони, той разкопча шината от врата си и я захвърли. Изведнъж почувства студ по влажната кожа. Поприбра леко брадичката си и много внимателно приведе глава. Така болката не беше толкова непоносима. Той направи крачка към отворената врата, като внимаваше да държи тялото си изправено и още повече внимаваше да държи пистолета насочен към тъмно оцветеното стъкло под ръцете. Когато надникна над вратата, той откри Кармине Антонели седнал на ръба на седалката с висящи навън крака. Гибънз изпусна дълга въздишка.