Антъни Бруно - Лоша кръв

— Ставай — каза Гибънз.

Старецът се подчини със спокойно изражение на лицето, а Гибънз го претърси и започна да му декламира правата.

— Не си правете труда. Слушал съм ги и друг път — изграчи Антонели с уморен глас.

Все пак Гибънз довърши рецитацията. Искаше му се да бе взел едни белезници със себе си, но после огледа по-добре немощния старец. Не можеше да избяга и да иска. Гибънз отвори шофьорската врата и надникна към предната седалка. Слънцето се процеждаше през обляното с кръв предно стъкло като през витраж. Тялото на д’Урсо бе отпуснато, катурнато на една страна. Сивата плюшена тапицерия беше напоена с кръв от раната на гърдите му. Задната част на главата му я нямаше. Малки пръски от мозъка му бяха полепнали по всичко.

— Убил си ги и двамата.

Старият бос погледна встрани и не отговори.

— Защо и двамата?

Антонели го погледна в очите:

— Самозащита. Става ли? Япончето искаше да убие Джон — той кимна към трупа на д’Урсо. — Трябва да защищавам хората си.

Гибънз се поизправи и намести главата си така, че болката да е поносима.

— А защо уби и твоето момче?

Антонели се изплю на земята:

— Той беше малък негодник. Предаде ме.

Гибънз се ухили доволно:

— Спести ми монолога на Крал Лир.

— И ти не си много млад.

— Да, знам. Хайде да тръгваме. — Той го хвана за лакътя, но Антонели не се помръдна. Взираше се вътре в лимузината.

— Не можех да го оставя на вас, момчета. Щяхте само да го пратите в затвора. Това какво е? Нищо. Джон опозори фамилията. Това, което стори, изисква правосъдие, но нашия вид правосъдие.

— Да, правилно. Много благородно от твоя страна. Би трябвало да направят филм за живота ти. Хайде, размърдай се. — Гибънз го издърпа от колата и не му остави друга възможност, освен да ходи. Антонели крачеше много бавно, облегнат на ръката му.

— Трябва ми телефон — изграчи той през хриповете си. — Заведи ме до телефон.

— Ще отмениш стачката?

— Не ти влиза в скапаната работа. Заведи ме до някой телефон.

— Не се притеснявай, ще проведеш разговора си.

Тогава над паркинга проехтяха още два залпа от пушката. Гибънз затегна захвата си около ръката на Антонели и се изпъна, за да види какво става около сребристосиния микробус. Да го вземат дяволите този Тоци. Неговата специална полицейска „Итака 37“ издумка осем пъти, а Тоци имаше още патрони в джоба си. Дванадесет милиметра с пневматично зареждане. Не е подходящо оръжие за Тоци. Гибънз не знаеше какво оръжие е подходящо за Тоци — много лесно се хваща за спусъка, кучият му син. Този откачалник никога не пазеше случайно попадналите около него. Ако нещо й се случи, ще го убия. Ще убия някого.

— Хей, по-леко с ръката — оплака се старият бос. — Причиняваш ми болка.

Гибънз не му обърна внимание. В далечината видя хора да се спасяват с бягане през паркинга. Тоци май най-после ги е подплашил с оръдието.

— Забави малко — изграчи Антонели. — Не мога да ходя толкова бързо.

На Гибънз не му беше приятно, че трябва да ходи с крачката на стареца. Правеше го да изглежда стар. Той не беше стар. Само малко контузен. Вратът му започваше да боли наистина много.

Пушката изтрещя отново и накара няколко чайки, летящи над тях, да се разкрякат от страх. Едната от вратите на микробуса падна от пантите и издрънча върху настилката.

— Дявол да те вземе, Тоци! — изкрещя той. — Внимавай!

— Какво се е случило? — попита старецът.

— Затваряй си устата!

Болката режеше в раменете му, сякаш имаше забита по една брадва във всяко. Вече не можеше да ходи много по-бързо от Антонели. За първи път в живота си той се чувстваше стар. Внезапно тревога сви корема му — тревога, разкаяние и страх. Съвсем самотен старец без Лорейн. Краката му искаха да се движат по-бързо, но болката го подкосяваше. Трябва да стигне до микробуса. Трябва да я види, трябва да се увери, че е добре, трябва да си оправи отношенията с нея, да й се извини. Трябва да я задържи. Лорейн.

Гърлото на Гибънз бе свито. Не можеше да преглътне. Все пак опита се да извика.

— А я улучиш, Тоци, а те убих! Кълна се в Христос, че ще го направя!

— К’во?

— Млъквай и върви!

Те продължаваха да ходят. Старецът се тътреше със скоростта на охлюв.

— Хайде! Размърдай се, да те вземат дяволите!

Само че старецът не можеше.

— Побързай!

Той се опита да дърпа след себе си Антонели, но не успя да го направи.

— Хайде, хайде! Върви!

Тогава Гибънз спря и почти изгуби контрол върху сълзите, които задържаше досега. Разбра, че самият той се бе подпрял на Антонели. Като старец.