Антъни Бруно - Лоша кръв

— Джон! Господи! Джон!

Той изтича обратно в лимузината, като се молеше тези якудзи да стрелят така зле, както говорят английски. Вмъкна се зад волана и мушна ключа в стартера. Още със завъртането на големия мотор той го изфорсира.

— Джон! Помогни ни! Джон! О, боже!

Върви по дяволите, Мишел.

Той включи на скорост с ревящ мотор. Трансмисията придърпа, лимузината се опита да забуксува и после рязко излетя. Управляваше на сляпо, като държеше главата си ниско. Направи обратен завой в края на един ред короли.

— Джон! Джон!

Надникна над таблото и натисна газта до пода, шмугвайки се по пътеката между два дълги реда короли. Размина се със зеления седан, засилил се по съседното междуредие в обратната посока към кашата, с която той не искаше да има нищо общо.

— Джон!!! Джон, върни се!!! — крещеше Мишел д’Урсо към отдалечаващата се лимузина. — Мамка ти, Джон! Чуваш ли ме? Ти си минетчия, Джон!!!

Затваряй си мръсната човка, Мишел.

Д’Урсо се замисли за зеления седан — кой ли беше това? Погледна в страничното огледало от дясната страна и видя лицето на Нагаи, косата му се вееше. Какво по… Той се обърна. Нагаи се беше хванал за дръжката на задната врата, краката му опрени в ламарината, увиснал там като някакъв шантав спайдърмен. Кучи син!

Д’Урсо преметна ръката си през облегалката, както караше, насочи пистолета към стъклото на задната врата и натисна спусъка. Щрак. Празен. Мамка му!

Завъртя волана наляво-надясно и разлюля лимузината, карайки я да се движи като рибешка опашка. Обаче непоколебимото лице на Нагаи още стоеше в огледалото.

— Да те вземат дяволите, Нагаи! Дяволите да те вземат!

Д’Урсо стисна волана и продължи да кара.

Гибънз натисна рязко спирачките и спря колата отдясно до черния мерцедес на д’Урсо, използувайки го за преграда между тях и онези в микробуса. Той държеше под око мерцедеса с „Ескалибур“ в ръка, да не би случайно някой да се е скрил в него, докато Тоци се измъкваше и заемаше позиция до задницата на д’Урсовата кола с къса ловджийска пушка в ръка.

— ФБР — извика Тоци към групата в микробуса. — Хвърлете оръжията си.

Гибънз се напрягаше да види дали Лорейн е още вътре. Съзираше фигури в тъмния фургон, но не можа да я различи. Обаче разпозна жената на д’Урсо и приятелката на Тоци. Лорейн трябва да е зад тях. Гърлото му беше пресъхнало, опитваше се да преглътне. Добре, че тя беше зад тях. По-малка е възможността да бъде засегната от случаен куршум — съвсем реална възможност с дванадесетмилиметрова ловджийска пушка в немирните ръчички на Тоци. О, Исусе.

— Не стреляйте! — изпищя изрусената. — Ние сме вътре!

Някой започна да вика на японски, после единичен изстрел внезапно пръсна задното стъкло на мерцедеса. Дойде иззад стария кадилак, спрян до микробуса.

Гибънз видя познатото изражение върху лицето на Тоци — стиснатата челюст, обезумелия поглед. Олеле, започва се.

— Добре, глупако. Да бъде, както искаш.

Тоци насочи пушката и избълва оръдеен изстрел, който отнесе предното дясно стъкло на кадилака и направи купето да изглежда като ренде за сирене. Гърмежът отекна над паркинга. Нямаше ответен огън. Това ги респектира.

— Тръгвам след лимузината — викна Гибънз към Тоци.

— Забрави за лимузината — отвърна Тоци и му хвърли загрижен поглед, казващ „а не се напрягай толкова“.

Майната ти, Тоци.

— Да внимаваш с това нещо — каза той и кимна към пушката. — Да не застреляш Лорейн.

— Не се притеснявай за това.

Нов изстрел иззад кадилака натроши още стъкла. Тоци незабавно отговори със същото и добави още дупки в колата, която се разклати на ресорите си. Гибънз се поколеба и погледна в микробуса. Нагласи огледалото, като го фокусира към лимузината, която завиваше по съседната пътека с някакъв откачалник, увиснал, изглежда, през прозореца. По дяволите. Той се снижи зад волана, включи на скорост и потегли, изсвистявайки около края на редицата тойоти, после набра скорост по правата. Погледна към партньора си, стиснал пушката. Тоци по-добре да внимава с тази проклетия. Ако Лорейн пострада, ще го заболи задникът.

Лимузината беше далеч напред. Изведнъж Гибънз забеляза, че белите светлини за заден ход се включват. Беше попаднала в задънено пространство. От двете страни имаше плътни редици тойоти чак до оградата. Гибънз се озъби в усмивка. Лимузината беше заклещена.

Той отново чу пушката зад себе си — два бързи изстрела. Сърцето му спря. Лорейн! Обърна глава, за да види дали не е пострадала, и остри болки прободоха основата на врата му. Дявол да го вземе! Несъзнателно той стъпи на газта. Болката пулсираше. После вниманието му бе върнато във фокус от невероятно тряскане. Отпред дългата лъскава лимузина забиваше задницата си в дясната редица от малки коли. Гумите пушеха напред и назад, докато се опитваше отчаяно да пробие отвор в редицата. Само че тойотите не се помръдваха лесно, а едно малко дяволче реши да заклещи бронята си с тази на лимузината. Онзи, дето висеше през прозореца, сега беше по корем на предния капак, вкопчил се в чистачките като за живота си.