Антъни Бруно - Лоша кръв

Тоци надникна над багажника на мерцедеса. Пушката в ръката му беше готова за стрелба. Разнебитеният кадилак приличаше на мъртва акула. Микробусът изглеждаше сравнително незасегнат, жените още седяха гръб към гръб в сянката вътре. Той чуваше плясъка на вълните по каменистия бряг на залива. Сега беше тихо, но Тоци изпитваше съмнения.

— Отидоха си. Моля те, ела да ни развържеш. — Това бе гласът на Роксан.

Не звучеше прекалено отчаяно, слава богу, но се замисли дали някой якудза не е все още с тях в сумрачната задница на микробуса, насочил пистолет към нея, принуждавайки я да му каже, че брегът е чист. Макар че може би това беше малко налудничаво, като се има предвид езиковата бариера. Както и да е, ако вътре има някой, скрит зад фустите им, той ще стои кротко и ще чака. Заложниците са при него. Защо да прибързва и да губи елемента на изненадата? Той изтри изпотения приклад на пушката. Искаше да отиде при нея, да види дали тя и Лорейн са добре, но не посмя — не без подкрепа. Къде, по дяволите, беше Гибънз? Не му се нравеше да бъде сам на откритото.

Озърна се, докъдето можеше да види наоколо, за признаци на движение зад десетките коли. Разгледа трите тела, проснати върху настилката от другата страна на мерцедеса: някакъв едър човек наполовина под колата, хлапакът Франчоне и още един обърнат по гръб с крака върху гърдите на Франчоне. Този трябва да беше Маширо. Облечен бе в самурайска броня от феодална Япония. От мястото, където беше застанал, виждаше блясъка на падналата до труповете сабя. Невероятно!

Една чайка кацна на асфалта до телата и наклони глава първо на едната страна, после на другата — разглеждаше хлапака. Птицата клъвна няколко пъти по предната част на ризата му и после отлетя.

Тоци се изправи бавно в очакване на изстрел от всички посоки. Той заобиколи задницата на мерцедеса, бързо пресече откритото бойно поле и отиде направо към задната част на кадилака, за да се прикрие. Насочи пушката към кабината на микробуса. Шофьорската врата бе отворена. Заобиколи бавно, докато се увери, че кабината е празна. Застана на колене и погледна под микробуса, предполагайки, че някой може да чака от другата страна. Не се виждаха крака. Той се поуспокои малко и се изправи, облегнал пушката на едната си ръка. Заостреното крило на кадилака беше точно срещу него. Не устоя и го поглади с длан, спомняйки си за кадилака на баща си, когато той беше дете. Все пак побърза да хване пушката с две ръце. Наоколо имаше твърде много прикрития и не беше време за носталгия. Огледа паркинга. Какво, по дяволите, става с Гибънз?

Тоци обиколи към задницата на микробуса и погледна с присвити очи към сянката.

— Е, и това ако не е „Самотният боец“! — Той разпозна саркастичния тон на Роксан. Тя седеше по турски, със завързани отзад ръце и се опитваше да изплюе непослушно кичурче коса от ъгъла на устата си.

— Майкъл, къде беше? Помогни ни, за бога. — Позна мъмренето на Лорейн, съвсем като едно време, когато се грижеше за него като малък. Тя бе седнала по същия начин и се дърпаше в напразни опити да се освободи.

— Кой сте вие? Полицай ли сте или друго нещо? — Той позна дори нервното чуруликане на Мишел д’Урсо. Тя правеше физиономии всеки път, когато биваше раздрусана от усилията на Лорейн.

— Успокойте се, успокойте се — каза той уморено и се качи в микробуса. При това добро отношение май ще е по-добре да ги остави, както са.

— Хайде, Майк. Тези китки ще ме съсипят.

— Да, и моите.

— Да, мен също.

Защо не са им запушили и устите?

— Спокойно, тук съм. — Той докосна Роксан по бузата, после се пресегна и сложи ръка на рамото на братовчедка си. — Всички добре ли сте?

— Не, не сме добре — озъби се Роксан. — Освободи ни от тези неща.

Китките им бяха завързани зад гърбовете, с преплетени ръце, за да стоят заедно. Якудзите бяха използвали самозалепваща се пластмасова лента вместо белезници. Дай им на японците да измислят високи технологии. Не са ли могли просто да използуват въже като средностатистическия криминален елемент? Майка му стара!

Той остави пушката и се опита да размотае ръцете на Роксан, но бяха прекалено стегнати. Мамка му!

— Някоя да има нож, ножичка или нещо подобно?

Мишел д’Урсо завъртя очи:

— Сериозно ли говорите?

— Не ставай смешен, Майкъл!

— Не е весело, Майк.

— Чакайте, чакайте.

Той бръкна в джобовете на панталона си за ключодържателя, на който имаше нокторезачка. Захвана се с „белезниците“ на Роксан, предъвквайки с нокторезачката жилавата лента. Доста труд отне, но накрая успя.