Антъни Бруно - Лоша кръв

Слънцето се отразяваше в черния шлем на самурая. Малките медни плочки върху бронираните му гърди блещукаха. Сега Маширо крещеше непрекъснато срещу Тоци. Дишаше тежко, а струйките пот разчленяваха като мраморни жилки кървавите петна по лицето му. Миришеше ужасно.

Хайде, човече, направи го пак. Същият ход. Хайде, грозен изверг. Направи ми услуга.

Нечовешки гърлен рев изригна от самурая, когато се втурна отново с високо вдигната над главата сабя.

Тоци се усмихна. Да го вземат дяволите! Той го правеше пак! Същото движение!

Той застана стабилно, принуждавайки краката си да стоят спокойно до подходящия момент в очакване сабята да се задвижи в дъга надолу, издебваше мига и предвкусваше своята контраатака.

Тоци чакаше и чакаше, после се помести, извъртайки се встрани, и застана рамо до рамо с Маширо, докато острието разсичаше пространството на предишното му място. Сега! Той застана зад Маширо и бръкна под лактите му, като си представяше как ръцете му се мушкат под мишниците на самурая, как пръстите му се сплитат зад потния врат под шлема. Почувства как натиска бързо и силно надолу, принуждавайки го да пусне сабята.

Обаче мисълта му бе там преди ръцете и не стана така, както предвиждаше.

Докато Тоци протягаше ръце и се подготвяше за атака, Маширо изведнъж се завъртя в кръг и удари, порязвайки го точно над лакътя с близката до дръжката част на сабята. Шокът, че е посечен, накара всичко да почернее за част от секундата. Тогава Тоци чу една от жените да изпищява и инстинктивно стисна раната с другата ръка, отдръпвайки се бързо назад, преди да е дошъл смъртоносният удар.

Маширо ръмжеше и се смееше. Тоци погледна към ръката си. Якето и ризата бяха тънко срязани, кръв се процеждаше през пръстите му. Това проклето чудо беше остро като бръснач. Тоци изведнъж се почувства виновен. Това бе наказанието му, че е пренебрегнал указанията на Нийл — по логиката на католическите училища.

— Застреляй го! Застреляй го!

Самураят насочи вниманието си към пискащия от микробуса глас.

— Застреляй го!

Роксан крещеше на Лорейн, която стискаше револвера с две ръце, примижала и трепереща, и се опитваше да се прицели в Маширо. Той вече крачеше предпазливо към тях, накланяше се вляво и дясно, докато наближаваше микробуса със скорпионската си походка. Грухтенето му беше предизвикателно и заплашващо. Приближаваше се като паяк към муха. И за него бе очевидно, че Лорейн никога не е стреляла с пистолет.

— Хей, задник! — изкрещя Тоци. — Ела да ме довършиш! Хайде, копеле такова, не ме оставяй. Свърши си работата, безчестен кучи син!

Маширо не му обърна внимание, съсредоточен в криволичещия си танц към жените.

Роксан се побърка там горе. Мамка му! Остави ги на мира, дебелоглаво копеле. Тоци се затича с всичка сила. Тичаше направо зад Маширо и го изрита по седалището на панталона.

Маширо изригна като вулкан, обърна се и започна да сече бясно със сабята.

Тоци отскочи назад извън досега му, стиснал раната, опитвайки се да не се поддава на собствения си гняв.

— Мене, задник! Разправи се първо с мен!

Маширо се втурна с несръчна спъната походка. Тоци се обърна бързо и побягна с всичка сила от самурая. Чу неземен рев зад себе си и забави ход, за да погледне през рамото си. Маширо стоеше, заел позиция, вдигнал сабята като бейзболен играч в очакване Тоци да отговори на предизвикателството му. Тоци погледна към микробуса, после се обърна и застана с лице към него. Няма да го изплаши.

Маширо бързо се втурна и атакува. Тоци приклекна и острието избръмча над главата му. Маширо се препъна от силата на собствения си замах, а Тоци пак го ритна по задника и побягна в обратната посока.

— Хайде, чудовище! Хвани ме!

Той погледна напред към микробуса и долови ужаса в лицето на Роксан. Тичайки, надникна през рамото си. Маширо заби сабята си във фара на една кафява корола и пак нададе онзи задгробен вик — бойния вик на самураите. Той се втурна бясно. Гонеше Тоци с все сила, следваше го, докато той бягаше предизвикателно в зигзаг по алеята и се обръщаше в противоположната посока, избягвайки му отново. Тоци се питаше кой ли пръв ще остане без въздух. Виждаше пред себе си задницата на черния кадилак, както и Роксан, и Лорейн, застанали до задните врати на микробуса в съседство. Чувстваше се слаб и немощен, едвам си поемаше дъх, но тежките стъпки на Маширо сега бяха непосредствено зад него. Вече не можеше да мисли, просто действаше. Адреналинът задвижи краката му, когато присъствието зад него стана осезаемо. Погледна бързо назад и видя заплашителния блясък на острието. Продължаваше да тича с цялата си енергия. Давай, давай, не спирай! Тогава внезапно си спомни нещо от снощи. Сабята вече се движеше към главата му, чувстваше я как се приближава. Никакво време за мислене. Само за действие. Така и направи.