Антъни Бруно - Лоша кръв

— Благодаря — каза тя и замасажира китките си, все още сърдита.

— Пак заповядай.

Не му харесваше как го гледа, сякаш не друг, а той бе направил нещо нередно. Зае се с ръцете на Лорейн.

— Къде е Гибънз? — попита Лорейн още щом я освободи. — Добре ли е?

Тоци се намръщи. Ей това е благодарност.

— Тук е някъде. — Исусе!

— Хей, ами аз? — изхленчи Мишел.

— Вие стойте там — каза той. — Арестувана сте.

— Какво?!

Той не обърна внимание. Бръкна в кобура под мишницата си и извади пистолета.

— Лорейн, вземи това. — Той го подаде на братовчедка си. Тя хвана пистолета, като че беше радиоактивен. — Гибънз показвал ли ти е някога как се сваля предпазител? Това нещо. — Той го прещрака няколко пъти, за да й покаже.

— А… не знам, Майкъл.

— Вземи го, Лорейн — нареди той. — Стойте тук и трите, докато се върна. Ако се завърти някой да ви безпокои, използвай го. Чу ли ме? Използвай го. Просто вдигни малко шум.

Той погледна към големия пистолет в слабите й треперещи ръце. Ще вдигне шум и още как. Един „Магнум 357“ вдига много шум. Питаше се дали не прави грешка. Майната му, нямаше друг избор. Беше самичък там, Гибънз може би има неприятности. Трябваше и да повика помощ, да приберат онези якудзи, дето избягаха.

Той вдигна пушката и се изправи. Роксан триеше китките си и още го гледаше с начумерено и обвиняващо лице. Когато разговаряха с нея сутринта, му се стори, че е много сърдита за снощи. Явно правилно е разбрал. Господи! Нямаше нужда от тези глупости сега. Той изскочи навън от микробуса, избягвайки погледа й.

— Стойте кротко, банда. Ще се върна.

Тоци закри очите си от слънцето и огледа паркинга. Забеляза Гибънз доста надалече в другия край заедно с някакъв дребен, мършав тип. Хич не си даваха зор да дойдат тук. Какво е това, по дяволите? Старчески дом? Тогава му мина през мисълта, че Гибънз може да е ранен. Все пак ходеше. И да е ранен, вероятно не е много тежко. Тоци огледа големия паркинг. Нужна им беше помощ. Трябваше да намери телефон. Забеляза един бетонен бункер в другия край на паркинга, но се намираше поне на сто и петдесет метра разстояние. Караулката на входа беше още по-далече. Не му харесваше идеята да ги остави трите сами, с „Магнум“ или без него. Тогава забеляза простреляния мерцедес на д’Урсо. Телефон в колата. Може да има телефон в колата.

Той изтича към черния мерцедес, уверен, че д’Урсо е от онези типове, дето си слагат телефони в колите. Когато се приближи до труповете, спря да ги огледа. Самураят бе по гръб, черният шлем килнат над по-голямата част от лицето му. Погледна трупа на Франчоне и не можа да избегне чувството на задоволство, че е мъртъв. Това момче си беше проблем чисто и просто. Ако бе останал да се навърта, щеше да стане още по-лош. По-добре, че е мъртъв. Тоци се загледа в съсирената кръв, която бе напоила модерната му риза, и се замисли кой ли му е направил честта. От съдебната медицина ще изчислят. Той протегна врат да хвърли по-добър поглед към едрия човек до мерцедеса, може би ще го разпознае…

Внезапно усети как метал се удря в метал и пушката изхвърча от ръката му. Видя я как се отдалечава с дрънчене по асфалта и изчезва под черния кадилак. После видя острието да блести точно пред лицето му като готвеща се да нападне кобра. Той отскочи назад извън обсега му. Трупът се беше подпрял на лакът, мърдаше — самураят. Сабята бе в ръката му. Инстинктивно Тоци бръкна в празния кобур. Мамка му! Той хвърли поглед към микробуса. Маширо вече беше на крака. Кръв се стичаше надолу по потното му лице под шлема. По цялата предница на плетената му броня имаше много кръв. Вонеше на нещо гнило. Изражението на лицето му беше страшно. Очите му бяха като черни цепки. Изведнъж Тоци си спомни за онази скоропоговорка от детските му години: „Големият черен бръмбар бълваше черна кръв.“ Кажи го три пъти бързо. Майка му стара!

Зад себе си чуваше Роксан и Лорейн да вдигат врява във фургона. Явно обсъждаха какво да направят. Лорейн не знаеше как се използва пистолет. А Роксан? Едва ли. Макар че, ако Лорейн започне да стреля, може би ще отклони вниманието на този малоумник. Може даже да има късмет и да улучи кучия син. Разбира се, може и него да улучи. Не. Не стреляй, Лорейн. Не, недей.

Маширо стисна сабята с две ръце и я вдигна над главата си подобно на бейзболна бухалка. Той се промъкваше бавно към Тоци с прегънати колене в широко разкрачена стойка. Дишането му беше хрипливо. Тоци отстъпваше назад и се опитваше да не поглежда към лъскавото острие. Смътно си спомняше Нийл Чейни да казва нещо по време на нощния им урок по айкидо за поддържане на подходящо разстояние от противника и да се наблюдава целият човек, без да се съсредоточаваш в някоя отделна част от него.