Антъни Бруно - Лоша кръв

Тоци спря рязко и се обърна с лице към Маширо, както Нийл му бе показал. Когато сабята се сниши само на сантиметри от лицето му, той сграбчи ръцете на Маширо върху дръжката, подпря лакътя на самурая, натисна веднъж надолу, за да наруши равновесието му, после още веднъж с намерение да изпълни хвърлянето. Маширо се преметна мигновено. Тоци премигна и се стресна, спомняйки си внезапно, че трябваше да вземе и сабята. Проклетата сабя още беше в Маширо. Обаче, когато вдигна поглед, той видя тялото на самурая увиснало във въздуха, с главата надолу, тресящо се жестоко. Тоци продължи да мига. Беше объркан. Имаше нещо нередно. Сабята се изплъзна от пръстите на Маширо и издрънча на настилката. Тоци се чувстваше зашеметен. Не можеше да разбере какво, по дяволите… После кръвта се стече от хромирания връх на крилото на кадилака и той лъсна на слънцето, щръкнал от гърдите на Маширо. Чак тогава Тоци разбра, че самураят се е нанизал на него. Като японски бръмбар, забит с карфица.

— Мадонна миа!

Тоци се обърна към дрезгавия глас и с изненада видя, че старият дядка, увиснал на ръката на Гибънз, е Кармине Антонели.

— Я тихо! — скара се Гибънз на стария дон и после погледна към Тоци, който държеше раната си. — Лошо ли си ранен?

Тоци дишаше запъхтяно и кашляше.

— Не знам. Мисля, че не.

— Вдигни ръката над главата си. Да стои по-високо от сърцето — каза Антонели. — Това ще намали кървенето.

Гибънз го зяпна:

— Сега пък доктор ли си?

— Само се опитвам да помогна — сви рамене Антонели.

— Само се опитай да млъкнеш.

Антонели пак сви рамене и се загледа встрани.

Гибънз хвърли едно око на ръката:

— Прав е. Вдигни си ръката. Между другото, връщам си обратно думите за онова, което учиш. Айкидо ли беше? Хубава хватка. Поразен съм.

Тоци направи физиономия и посочи с глава към висящия самурай.

— Не знам — измърмори той, — мисля, че свърши работа, но май не беше както трябва…

— Господи, ти си бил жестоко копеле. Никога не си ми казвал това за себе си. — Роксан мина зад гърба му и свали ръката му да я огледа.

Без да го пита, тя му свали якето, отпра скъсания ръкав на ризата и направи турникет от него. Очите й бяха нежни и загрижени. Докосването на ръцете й го караше да се чувства още по-зашеметен. Може би вече не беше сърдита.

— Няма ли да кажеш „благодаря“ за избавлението? — попита той.

— Нямам такова намерение.

— Не? — По дяволите.

Тя се усмихна лукаво и показа онова невероятно пространство между зъбите си:

— Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре…

— Не, не, не… няма нужда — ухили се Тоци. — Само ми кажи едно нещо. Как, по дяволите, се забъркахте с…

Тоци изведнъж усети, че Лорейн е застанала до него. Стоеше като зомби с безжизнено отпуснати ръце и разчорлена коса. Тя гледаше раната му, докато Роксан я превързваше, и сълзи напираха в очите й.

— Ето — каза тя и пъхна рязко пистолета му в кобура.

— Какво ти е, Лорейн? Ранена ли си? — Тоци знаеше какво й е, но не знаеше какво да й каже. Той погледна към Гибънз. Не се прави на глупак, кажи нещо.

Очите на Лорейн блеснаха като смъртоносна мълния, когато погледна свирепо към Гибънз.

— Не, не съм ранена. — Гласът беше леден. Никога не я беше чувал да звучи толкова злобно.

Тоци погледна към Гибънз, който просто беше зяпнал Лорейн. Гибънз изпусна дълга въздишка, но не каза нищо. Какво чакаше, по дяволите?

Тя се обърна рязко и си тръгна с тежка стъпка. Тоци очакваше Гибънз да каже нещо, да я спре, да отиде при нея, но задникът не направи нищо. Обичаше ги и двамата наистина, но може би малко повече нея. О, хайде, Гиб. Знам, че е трудно, но не бъди идиот. Не постъпвай така с нея.

Антонели започна да кашля и да хрипти, а Гибънз го погледна, сякаш бе сторил нещо нередно. Лорейн вече беше на съседната алея и продължаваше да върви. Гибънз продължаваше да гледа стареца. Продължаваше да не поглежда към Лорейн. Какво, по дяволите, ти става, човече?

Внезапен хладен вятър полъхна откъм залива и избута встрани носещите се в слънчевото небе чайки. Тоци въздъхна и поклати глава. Роксан вече не се усмихваше. Тя знаеше какво става. Той изпусна дълга възмутена въздишка и се загледа в мъртвия самурай, побит върху опашната перка на стария черен кадилак, който беше съвсем като онзи, дето баща му имаше някога. Слънцето беше ярко и горещо за това време на годината. Струйка яркочервена кръв се бе извила като змия по черния асфалт от събраната под сянката на хромираната броня тъмна локва. Тоци подсмръкна и избърса потта от челото си. Големият черен бръмбар бълваше черна кръв.