Антъни Бруно - Лоша кръв

Той прелетя на жълто под сажденочерната желязна конструкция на „Пуласки Скайуей“ и се насочи към изхода за „Дормъс авеню“. Кадилакът затрополи по дупки на пътя. Нагаи чу дрънчене в колата, каквото досега никога не бе долавял. Проклетият път беше като бойно поле. Той отново погледна в огледалото за обратно виждане. Микробусът още беше зад него. В горния край на предното стъкло се виждаха нисколетящи самолети, приближаващи се към летището. Почти бяха стигнали. Пет минути. Пет минути, д’Урсо. Стой кротко само още пет минути. Нагаи стъпи на газта и задържа педала на пода. Майната им на дупките.

Старецът се мръщеше и фъфлеше нещо на италиански. Д’Урсо изобщо не можеше да разбере какво казва, но кой се интересуваше вече какво иска да каже? Боби стоеше изправен и стискаше здраво линдата, прицелена в Антонели. Изглеждаше много сериозен. Д’Урсо насочи пистолета си в лицето на Антонели и се усмихна.

— Хей, хей, хей! Млъкни и ме слушай, Антонели.

Старецът продължаваше да фъфли, седнал до отворената врата на колата, размахваше ръце и сочеше към Винсент като някой току-що превъртял стар глупак.

— Виж, Антонели, това е краят. Като шеф ти загуби. Трябва да си отидеш.

Антонели потърка брадичката си отдолу с обратната страна на дланта и се изплю на земята — старото сицилианско проклятие: „Кръв да плюеш дано!“ Исусе, този човек беше истинско изкопаемо.

— Слушай ме, Антонели. Ще ти предложа една сделка. Ти ще умреш — не е там пазарлъкът. Въпросът е дали да го направя безболезнено или не. Сега признай пред мен, че си сенилен дърт пръдльо, че обърка фамилията до такава степен, че даже не знам откъде да започна описанието на проблемите ни и че това, от което тази фамилия сега наистина се нуждае, е някой способен, по-млад, агресивен, мотивиран от печалбата човек. С други думи, искам да те чуя как казваш, че аз заслужавам да бъда новият бос.

— Върви да се шибаш!

Д’Урсо вдигна пистолета. Хайде, искам да го чуя:

— Защото, ако не кажеш това, ще започна от колената ти. После ще прострелям лактите ти. След това ще продължа с гърлото, а там ще боли като…

Ревът на приближаващи мотори го заглуши. Д’Урсо погледна през рамото си, за да види как един микробус лети в тяхна посока. Направи със скърцане тесен кръг и ги заобиколи така, че да застане със задницата към тях. Непосредствено след микробуса се движеше батмобилът — старият черен кадилак на Нагаи. Проклятие!

Той погледна към Боби, който изглеждаше силно объркан, сякаш го беше страх да отклони вниманието си от стареца. Събуди се, глупако! Над покрива на мерцедеса д’Урсо видя задните врати на микробуса да се отварят. Три кучки бяха завързани вътре гръб в гръб. Там отзад имаше и трима бандити от якудза с дръпнати очи. Държеха пистолети, насочени към кучките, докато ги ритаха и бутаха, за да се приближат до вратите и да се завъртат. Тогава д’Урсо разбра защо караха жените да се обърнат — за да види дребната блондинка, която бе от вътрешната страна. Проклетата му съпруга — ето коя беше. Исусе Христе всемогъщи!

Вратите на кадилака се отвориха и други двама главорези се покриха зад тях с насочени пистолети. Нагаи показа главата си над покрива откъм шофьорската страна:

— Нямаш изход, д’Урсо — извика той. — Хвърлете пистолетите насам — и ти, и Боби!

— Да ти го начукам, Нагаи!

— Сляп ли си? Държим жена ти и приятелките й.

Нагаи викна нещо на японски към хората си в микробуса и те изправиха трите жени на крака. Д’Урсо изобщо не можеше да си представи кои бяха другите две. Мишел нямаше никакви приятелки. Какво се опитваше да изиграе Нагаи?

— Хвърлете пистолетите или започваме да стреляме!

Какво си мисли, че е това? Филмът „Бонанза“?

Нагаи кресна нещо друго на японски и един от главорезите в микробуса издърпа по-старата жена, онази с дългата тъмна коса. Сграбчи я за косата и тикна автоматичния пистолет до ухото й така, че всички да видят.

— Тя е първата — извика Нагаи. — После червенокосата. След това жена ти. Искаш ли да видиш дали се шегувам, а?

Д’Урсо хвърли поглед към Боби, който още изглеждаше объркан:

— Тия са хванали Мишел, човече.

Боби имаше вид, като че ще се разплаче. Този глупак прекалено много се тревожеше за проклетата си сестра. Не му обръщаше внимание.

— Джон! — изпищя Мишел. — Боби! Послушайте го, моля ви!

Затваряй си устата. Дявол да го вземе!

— Какво става тук, по дяволите?

Д’Урсо се обърна към грачещия глас. Старецът се изправяше, подпирайки се на вратата на лимузината.