Антъни Бруно - Лоша кръв

Тоци се пресегна към ключа на стартера и запали мотора.

— По-добре да намерим телефон и да съобщим за това. Ще накараме Айвърс да вдигне бреговата охрана. Да се качат на борда на кораба и да отворят някой друг багажник…

— Задръж малко.

Гибънз гледаше с бинокъла към къщата. Двете кучки със сламените шапки още се въртяха около ъгъла, но сега две коли току-що спираха пред къщата.

Микробус, боядисан в светлосин металик, а зад него голям стар черен кадилак. Кадилак с опашни перки. Исусе, кадилаците нямат перки от… колко ли… двадесет и пет, тридесет години.

— Това е модел шестдесета. Оттук го познавам — каза Тоци, като забеляза колата. — Моят старец имаше съвсем същия.

— Спести ми пътуването по „Алеята на спомените“ — измърмори Гибънз, все още взирайки се през бинокъла.

Четирима мъже слязоха от микробуса, двама от кадилака. Дявол да го вземе, ако не приличаха на японци. Трима от тях прекосиха поляната и заобиколиха отзад. Трима отидоха до предния вход и натиснаха звънеца. Една японка с много дълга, права и черна коса отвори вратата и заръкомаха възбудено, като сочеше зад себе си навътре. Последва много кимане, после тримата, които бяха заобиколили отзад, се върнаха, влачейки дребна изрусена жена през поляната.

— Това е жената на д’Урсо — каза Тоци. — Какво става?

— Прилича ми на ответен ход.

Тримата японци, които бяха пред входа, внезапно пресякоха през живия плет от храсти и дървета, разделящ поляната от тротоара, и изненадаха двете жени с острите шапки, които просто бяха попаднали на неподходящо място в неподходящо време. Японците извиха ръцете им зад гърбовете и ги забутаха към микробуса, където вече бяха вкарали съпругата на д’Урсо.

— Защо се затрудняват с тях? Те просто са излезли на разходка.

— Никой не се разхожда в този квартал — каза мрачно Тоци.

Гибънз пак вдигна бинокъла към очите си. Единият японец сочеше енергично към двете жени, а съпругата на д’Урсо само клатеше глава в знак на отрицание. Двете жени се дърпаха да се отскубнат, но това беше безполезно. Бореха се толкова здраво, че шапките паднаха от главите им. Червенокосата изглеждаше познато. Обаче когато огледа по-добре брюнетката, коремът му се продъни.

— О, Исусе…

Тоци грабна бинокъла от ръката му и погледна:

— Това са Роксан и Лорейн. Каква е тази работа, майка му стара?

Гибънз не го слушаше. Той се напрягаше да види какво става в далечината, докато фигурите изчезваха в микробуса. Мислеше за Лорейн със смешната шапка, тихо викаща за помощ. Адски го беше яд на нея и седеше като парализиран от ужасните мисли и вероятности, преминаващи през съзнанието му толкова бързо, че единственото, което се открояваше, бе страхът и тревогата от един свят без Лорейн. Тикна ръка в сакото си за пистолета, но движението бе прекалено бързо и болката, която проряза рамото, моментално изкара сълзи в очите му. Дявол да го вземе! Лорейн има нужда от него, а той е безполезен! Беше едно скапано украшение.

Прикован към седалката от болка, Гибънз примигна да спре сълзите и видя как японците се качват в микробуса и потеглят покрай тротоара, завиват надясно и издуват надолу по наклона. Старият черен кадилак с перките следваше плътно отзад като акула.

Гибънз изви глава към Тоци:

— Тръгвай, дявол да го вземе! Бързо! Тръгвай! — Той не забеляза, че Тоци вече беше включил на скорост, че кракът му беше на газта, че горскозеленият „ЛТД“ бе оставил дълга следа от гуми край бордюра. Сега дори не усещаше болката. Единственото, което изпитваше, бе масивно чувство на ужас, канещо се да го прегази, да го смачка, да разруши всичко. Наред с това и срам от съзнанието, че може да се окаже неспособен да стори каквото и да е, за да предотврати осъществяването на най-лошия му кошмар.

О, Исусе… Лорейн. Те отвлякоха Лорейн!

Антонели седеше в края на задната седалка откъм отворената врата на лимузината и сочеше с костеливия си пръст към д’Урсо. Лицето на стареца бе почервеняло — толкова бе побеснял. Дори скалпът му бе червен под рядката бяла коса.

— Това, което искам да знам, е какво си намислил, та вдигаш стачка на своя глава. Кажи ми, Джон. Искам да знам.

Д’Урсо сви рамене и улови в погледа си Винсент, застанал настрани между предниците на лимузината и мерцедеса. Големият Винсент изглеждаше нервен. Продължаваше да се обръща назад към телената ограда, към изгнилия кей над водата и изоставената лодка, обърната наопаки до оградата.