Антъни Бруно - Лоша кръв

Гибънз изпусна дълга въздишка, която завърши с гъгнещо ръмжене дълбоко в гърлото му:

— Хайде. Д’Урсо не е тук. Губиме си времето, да се махаме.

Тоци продължи да гледа във вестника и бавно поклати глава.

— Кой беше онзи, дето ми проповядваше, че трябва да бъдеш търпелив, когато си на гюме? Да седиш неподвижно и да изчакваш, докато ти изтръпне задникът? Да спазваш правилата, независимо от това колко ти е скучно?

— Това място е съвсем тихо — надвика го Гибънз. — Ако не беше така дяволски заинтригуван от вестника, щеше да го забележиш. Исусе, тук сме от осем часа и всичко, което видях, е едно проклето куче да се изпикава на поляната на д’Урсо. В този квартал не видях и един човек. Дори никой не тича тук. Д’Урсо го няма, повярвай ми.

Тоци погледна над вестника към къщата:

— Виждам гараж за три коли със затворени врати. Откъде разбра, че мерцедесът на д’Урсо не е вътре? — Тоци обърна страницата и се зачете във вестника. — Шорт Хилз е много богат квартал. Богатите хора не бягат по улиците. Те ходят в здравни клубове. Богатият човек просто не излиза на разходка из махалата. Богатите хора не се навъртат по кьошетата, за да разменят клюки. Богатите не обичат да ги виждат около къщите им. Не ме питай защо — просто са такива. Що се отнася до песа — изненадан съм, че не е бил застрелян на място. Препикаванията са убийствени за една поляна, особено от женски кучета. Единственото нещо, което можеш да направиш, е да изрежеш целия участък с ножче за линолеум, да го замениш с нов чим и да се надяваш, че ще се хване.

— Свърши ли, Тоци? — Гибънз искаше да му смачка носа по най-лошия начин, умник с умник.

— Само обяснявам защо трябва да стоим тук…

— Я чакай. Какво е това? — Гибънз вдигна бинокъла и го фокусира върху двете фигури, които се изкачваха сега по пътя и приближаваха към ъгъла на д’Урсовия двор. Две жени — и двете с джинси и шапки. Той донастрои фокуса, за да види по-добре шапките. Така си и мислеше — големи островърхи сламени шапки. От мястото, където бяха паркирали — високо на хълма, — Гибънз не можеше да види лицата им. Шапките ги закриваха изцяло.

Той подаде бинокъла на Тоци:

— Две японски кучки се изкачват по пътя. Обзалагам се, че са от детегледачките на д’Урсовата жена.

Тоци вдигна бинокъла и погледна:

— Не са японки. Виж как ходят. Това е американска походка.

Гибънз се изсмя:

— На кого ги дрънкаш? Американска походка, краставици.

— А между другото тези шапки са китайски, а не японски.

— О, точно така, забравих. Ти си големият експерт по всичко японско, след като взимаш уроци по карате.

Тоци го погледна с присвити очи:

— Не карате. Айкидо. Знаех си, че никога не трябва да ти го споменавам.

Гибънз се ухили като крокодил:

— Неее. Радвам се, че ми каза, защото кой не би искал да има Брус Лий за партньор? Господи, чувствам се страшно сигурен като лайно само да си седя тук до теб.

— Повече нищо няма да ти казвам, Гибънз. Кълна се в Господа.

Гибънз стисна носа си и затвори очи, опитвайки се да се удържи. Обаче не можа да спре смеха си, щом си представи Тоци в един от онези евтини филми за кунгфу. Шат! Прас! Шляп! Бум! Ще бъде идеален. Този смях породи болки в рамената му, но не му пукаше. Имаше нужда да се посмее на нещо.

Тоци се опита да не му обръща внимание:

— Това са две приятни дами от квартала, излезли на разходка.

— Доколкото си спомням, каза, че богатите не се разхождат. — Не можеше да спре смеха си.

— Досаждаш ми, Гиб.

— А какво стана със сламените шапки, Тоц? Какво ще кажеш за тях? — По скованото изражение върху лицето на Тоци разбра, че му вдига кръвното. Добре.

— Не знам, Гиб. Чакай да видим. Може току-що да са се върнали от пътуване до Китай. Може това да са просто шапки за работа в градината. Да пазят главите си от слънцето.

— Сега е октомври, умнико. Слънцето не е толкова силно.

Тоци си замълча и се върна към „Дейли Нюз“. Най-сетне Гибънз престана да сумти и да се кикоти и се зае с наблюдението на къщата.

Нагаи беше зад волана. Хидео седеше отпред до него, а Тошио на задната седалка. Ики беше отпред в микробуса заедно с останалите. Последва микробуса, когато излезе от „Саут Ориндж Авеню“ и пое по хълма към Шорт Хилз. Не бяха проговорили и дума, откакто им бе дал инструкциите тази сутрин.

— Хидео — каза внезапно той, нарушавайки тишината, — какво би направил, ако някой изнасили жена ти?

— Ще го убия — каза младежът автоматично.

— Тошио?

— Ще изнасиля неговата жена, после ще го убия.