Антъни Бруно - Лоша кръв

— Не искам да те притеснявам, Роксан, но ти си последната ми надежда. — Лорейн седна в края на бургундскочервения диван. Не бе спала през по-голяма част от нощта и беше изтощена.

— Какво не е в ред?

— Гибънз. Той е единственото нещо, което никога не е в ред.

— Не те разбирам.

Роксан седна зад бюрото, много изправена и официална, все още твърде студена. Лорейн реши да не обръща внимание на това. Засега трябваше да се оправя със собствените си проблеми.

— Изписаха го от болницата вчера. Вчера! Необходимо е да почива, за бога! Обаче къде мислиш, че се намира в момента? На гюме с Майкъл.

— Гюме?

Лорейн въздъхна. Роксан не знаеше жаргона… все още.

— Така му казват. На разузнаване. Майкъл ми каза снощи по телефона.

— Разговарях с него тази сутрин. Трябваше да го видя снощи, но го задържало нещо важно. Каза, че ще работи тази сутрин, без да ми обяснява подробности.

Значи на това се дължи хладното отношение. Майкъл я е вързал да чака снощи и несъмнено братовчедка му е виновна по роднинска линия. Лорейн въздъхна. Изкушаваше се да каже нещо на Роксан, да сподели малко опит, но какво щеше да помогне това? Все едно че преподавател от колежа обяснява на умно гледащите си ученици, че търсенето на академична кариера може да се окаже грешка, че в нея няма бъдеще. Те вече са решили. Изобщо не слушат.

— Тези двамата са като деца — каза вместо това Лорейн. — Луди глави, сами си търсят смъртта. Проблемът при тях е, че Гибънз не може да признае пред себе си колко е стар в действителност. Мисли, че може да върви редом с Майкъл, а Майкъл не прави нищо, за да го разубеди. Той от своя страна иска да стане като легендата Гибънз — пиперливото старо куче на Бюрото. Така взаимно се подлъгват. Много са особени.

Роксан въздъхна и поклати глава. Ледът се стопяваше.

— Да, наистина са особени. — Тя погледна към етажерката с книги и се усмихна пресилено. — Знаеш ли, познавам братовчед ти само от седмица. Седмица и една сутрин, да бъдем по-точни, а вече ме кара да се държа като наивна идиотка. Постоянно мисля за него. Смешно е. Не съм се чувствала така заради някой мъж от гимназията насам. И никога не съм мислила, че ще се почувствам отново така. Толкова лекомислена, толкова… Искам да кажа — това просто не е поведение на възрастен. В края на краищата познаваме се само от една седмица… и една сутрин.

Лорейн въздъхна:

— Изглежда, здравата си се заплела.

Роксан само сведе очи към бележника си и сви рамене.

Силно боботене, идващо отвън, изпълни тишината. Малък самолет, предположи Лорейн. Тя поприбра ризата към тялото си. В кабинета на Роксан беше студено.

— Ходих до апартамента ти тази сутрин, но те нямаше вкъщи. Открих те по телефонния указател. Трябваше да те намеря, понеже ми е нужна услуга.

— Каква?

— Искам да ми дадеш адреса на онзи гангстер. Те са там. Искам да вразумя Гибънз, преди отново да е пострадал.

Роксан започна да си играе с пръстена на ръката си — плосък, овален оникс, обграден от сребърни топченца.

— Ами аз…

— Сигурна съм, че знаеш къде е. Гибънз ми каза, че ти си ги насочила най-напред към този тип д’Урсо. — Лорейн я гледаше настойчиво в очите. Няма да позволи да я залъже.

Роксан като че се стресна от решителността й:

— Е, да, вярно е, че казах на Майкъл за пиратския бизнес с детегледачки на госпожа Д’Урсо и че една от бившите ми клиентки, която си пъха носа навсякъде, ми обясни къде живее. Ходих с колата до къщата от чисто любопитство, така че мога да те заведа дотам. Само че… Майк и Гибънз няма да са много очаровани, като ни видят, нали? Нашата намеса… няма ли това да е един вид престъпление? Технически погледнато, искам да кажа. Като затрудняване на правосъдието или нещо подобно.

Лорейн я погледна втрещено:

— Толкова ли си сърдита на Майкъл, че не искаш да го видиш, или чак дотам те е заринал с тези фъшкии за ФБР? Накарал те е да мислиш точно както Гибънз ме караше да мисля през всичките тези години. Ти отваряш пространство за ФБР. Не можеш да вземеш човека без Бюрото. Това е комплексна сделка, никакви изменения. Мисля, че задължението да живееш с досадна и заядлива свекърва е за предпочитане пред това.

Роксан не спираше да върти пръстена около пръста си.

— Мислиш ли, че ще е разумно да отидем и да ги намерим? Искам да кажа — Гибънз ще те послуша ли наистина, ако му се явиш по този начин? Няма ли само да се вбеси и да стане по-несговорчив?

— Хич не ме интересува какво е мнението му. Уморих се да се приспособявам към чувствата му, да го коткам, да го галя, само и само да го накарам да види нещата от моята позиция. Сега за първи път се тревожа за себе си и това възнамерявам да му кажа. Ако наистина мисли за мен, ще се върне вкъщи и ще почива така както трябва. Лекарят казва, че може да си причини необратими неврологични увреждания, може би дори парализа, ако се напряга. Та ако ми излезе с приказките, че трябва да си свърши работата — дотук. Може да се навира под куршумите, без да ми пука, защото повече не го искам при неговите условия. — Тя пъхна ръце под мишниците си. Пръстите й замръзваха. — И така, ще ми дадеш ли адреса или не?