Антъни Бруно - Лоша кръв

— Но нищо ли не можеш да ми покажеш? Съвсем нищо?

Нийл се взря в него за един безкраен момент:

— Докога можеш да останеш тази вечер?

Не може да бъде! Тоци се ухили:

— Докогато ти пожелаеш — спомни си за обещаното на Роксан, но това беше по-важно. Надяваше се, че тя ще разбере.

— Като начало мога да започна да ти показвам как да се отдръпваш, а това ще е само докосване до повърхността. — Нийл изглеждаше обзет от съмнения.

— Страхотно! Чудесно! Каквото и да е, ще е повече от това, което знам сега. — На Тоци не му харесваше съмнението в гласа на Нийл. Съзнателно се опитваше да не му обръща внимание, за да поддържа надеждите си. Трябва да докаже на Нийл, че наистина се интересува, че иска да се учи. — Не можеш ли да ми покажеш и онази хватка, при която хвърляш гонещия те с бокен нападател?

— Коя от всички?

— Не знам как се нарича. Онази, дето човекът те гони, опитвайки се да те прасне отзад по главата, а ти се обръщаш бързо срещу него. Отстъпваш встрани и докато мечът се спуска надолу, ти някак си хващаш ръцете му и го премяташ по гръб, като му взимаш и меча. Видях те да го правиш първата вечер, когато дойдох.

Нийл, изглежда, не беше сигурен. Той подаде бокена на Тоци.

— Покажи ми какво имаш предвид. — Той се обърна и побягна през тепихите.

Тоци бързо изрита обувките си и ги остави до джапанките, после веднага хукна след него, криволичейки по тепихите, докато го настигна на достатъчно за удар разстояние.

— Спомни ли си я?

— Давай — извика Нийл. — Удряй.

Тичайки, Тоци вдигна дървения меч над главата си, поколеба се за момент и после го засили надолу към главата на Нийл. Ненадейно Нийл спря рязко и се обърна към него. Следващото, което Тоци усети, бе, че е проснат по гръб и гледа нагоре към него. Очите му се разфокусираха за миг.

— Шомен-учи кокю-наге. Тази ли имаш предвид?

— Да… тази. — Ооу, бива си я.

Тоци с мъка се вдигна на крака, като дишаше тежко, но все още усмихнат:

— Е… ще започнем ли?

Нийл сви рамене и кимна отново с малката смешна усмивка.

Тоци пое въздух дълбоко, подготвен да изкара една дълга нощ. Все пак вече се чувстваше по-добре само защото е с някого, който знае толкова много и е готов да го сподели. Ако случайно срещнеше Маширо, когато излезе оттук през нощта, пак щеше да е много, много предпазлив с него, но няма да позволи на злодея да го уплаши. В никакъв случай.

Нагаи се бе подпрял на купчина кашони и се взираше в малкото екранче на Машировия „Сони“-Уотчмън. Досадният водещ, облечен в не добре изгладен смокинг, беше застанал пред редицата финалистки, хилеше се като шут на момичетата, подръпваше папийонката си, стиснал микрофона под мишница, държеше се като петел. Всички момичета се струваха еднакви на Нагаи — плътна стена от дълбоки деколтета, пайети, грозни тупирани коси, тревожно повдигнати вежди и усмивки като реклама на паста за зъби. Водещият продължаваше да се перчи и да се хили сладострастно на момичетата. Напомняше на Нагаи за д’Урсо, кучия му син.

Нагаи вдигна поглед от телевизора към седящия в сейдза Маширо, медитиращ неподвижно в сянката. Погледна часовника си и се намръщи. Хайде, Маширо, побързай. На четвърти канал Джон Карсън почти е завършил. Почеса се зад ухото и отново се загледа в телевизора. Тези шибани самурайски ритуали понякога бяха страшно досадни.

Водещият погледна към пликовете в ръката си.

— Започваме, момичета — сега и неговата усмивка беше като реклама. — Третата подгласничка на мис Галактика е… мис Канада!

Нагаи изсумтя към дребните движещи се фигури. Бяха като буболечките в рекламата на „Райд“ 30 30 Марка препарат срещу насекоми. — Б.пр. .

Водещият отвори друг плик:

— Втората подгласничка на титлата „Мис Галактика“ е… мис Еквадор!

Още сълзи и шумотевица. Нагаи хвърли поглед към Маширо. Не беше се помръднал през последния половин час. Защо трябва това да трае цяла вечност? Хайде. Отново се обърна към телевизора.

Водещият застана странично към камерата и с лице към последните две момичета, които стояха рамо до рамо и всяка стискаше ръката на другата. Изглеждаха, като че ще се срещнат със смъртта.

— Малко сте нервни? — попита петелът с глупаво кикотене.

Момичетата кимнаха като маймуни.

Побързай, побързай.

Оркестърът поддържаше напрежението, докато водещият отваряше последния плик в ръката си. Той се усмихна, пое дълбоко въздух пред микрофона, извърна очи към момичетата:

— Първата подгласничка, чието задължение ще бъде да наследи титлата в случай, че всепризнатата мис Галактика не е в състояние да носи короната си, е… мис Египет!