Антъни Бруно - Лоша кръв

— Сто процента съм съгласен. Мисля, че ние сме длъжни да организираме наблюдение в къщата на д’Урсо.

— Не ние, Тоци. Аз.

— Ела ме вземи в осем. Ще купя кафето.

— Ако имаш намерение да откриеш нещо, което да представиш на Айвърс следващата седмица, по-добре си размърдай задника и започни да го търсиш. Забрави, че ще ми правиш компания.

Тоци се ухили.

— Какво по-добро място за начало на търсенето от къщата на д’Урсо? Само натисни клаксона, когато минеш покрай квартирата ми. Слизам веднага.

Гибънз не понасяше, когато Тоци се прави, че не чува. Всъщност нямаше да е лошо да има някаква компания утре, а освен това възможно е да не е способен да шофира цял ден. Тоци може да дойде, стига да не приказва за Лорейн.

— Ще отскоча и за закуските — каза Тоци. — Меденки, нали това харесваш?

Накрая Гибънз издиша, предавайки се:

— Истински гъзоболник си, Тоци. Да си готов в седем. И не обичам проклетите меденки. Вземи щрудел с канела.

— Добре.

— И помни какво се разбрахме. Ако не откриеш нищо ново по въпроса за робите до сряда, казваме го на Айвърс, както е.

Тоци затвори очи и кимна.

Тогава в стаята влезе някакъв дребен мъж с кръгли очила в телени рамки, който тикаше стол на колела.

— Окей, господин Гибънз. Време е да вървим. Скачайте на стола.

Гибънз се завъртя на една пета, скован като Франкенщайн. Погледна надолу към санитаря, а шината на врата повдигаше плътта около челюстите му.

— Изчезвай от пътя ми, преди да съм изхвърлил теб и тази количка през прозореца.

Санитарят замръзна на място с отворена уста и лъщящи очила.

Гибънз го заобиколи, а Тоци тръгна след него, като се хилеше зад дланта си.

— Но, господин Гибънз… — викна слабо след него санитарят.

Гибънз продължи да крачи, размахвайки куфара отстрани.

— Не се престаравай, приятелю. Ще се оправя. Пожелавам ти наистина приятен скапан ден.

Тоци премести телефона в другия край на леглото и се облегна на стената.

— Лорейн, чуй ме — сложи слушалката на другото си ухо. — Обясних ти. Опитах се да го убедя, но той изобщо не искаше да чуе за това.

Той погледна часовника си. Бяха на телефона вече двадесет минути:

— Но ти ми обеща, Майкъл. Обеща ми, че ще го накараш да дойде тук.

— Казвам ти, че се опитах, но трябва да разбереш, че сега точно е много чувствителен. Не иска да го третират като инвалид и честно казано, не го обвинявам.

— Не го третирам като инвалид. Искам само да си почине, дявол да го вземе. Той трябва да отдели това време — докторът каза така.

— Да, знам всичко това, но Гиб е бил специален агент през целия си живот. Това е човек, който никога не е вършил чиновническа работа. Той работи на улицата — това знае, това прави. Тревожи се, че може да не е способен да го прави още дълго.

— Той ли каза това?

— Не, но го познавам. Това мисли. Не иска да си отиде преждевременно.

— Какво ви е и на двамата? Вие сте от един дол дренки. Упорити и горди, и всичко това за какво? За по-голямата слава на ФБР?

— Не, не, не разбираш. — Тоци отдръпна слушалката от ухото си. Сега и то се беше изпотило. — Той мисли, че искаш да се пенсионира. Ето какво го смущава.

Защо й казваше всичко това? Гибънз трябва да проведе този разговор, не той. Гибънз трябваше да й го каже много отдавна. Част от него считаше, че братовчедка му е абсолютно права. Тогава защо, по дяволите, спореше в защита на Гибънз? Мамка му!

— Отдавна съм се отказала от надеждите, че изобщо ще се пенсионира. Всичко, което искам да направи, е да се възстанови, преди пак да пострада. Чак такава трагедия ли ще бъде, ако този път си стои вкъщи? Кажи ми истината. Ако този вманиачен каратист узнае, че Гибънз се разхожда насам-натам, няма ли да се опита да довърши започнатото?

— Не съм екстрасенс. Не мога да чета мисли, Лорейн.

За момент настъпи напрегната тишина по линията. Тоци чуваше собственото си дишане в слушалката.

— Отговори ми на въпроса, Майкъл. Не се ли съгласихме, че той трябва да си почине, че не бива да работи поне докато докторът не разреши?

— Да, смятам, че трябва да си почива. — Не искаше да каже колко време. Вече бяха спорили за това колко трябва да си почива Гибънз — няколко дни срещу няколко месеца.

— Тогава, щом се разбираме, че той трябва да почива, защо, по дяволите, го взимаш утре да наблюдава с теб?

— Не е нужно да крещиш, Лорейн. Чувам те. — Защо ми блъскаш топките с това? Аз само се опитвам да направя така, че и двамата да сте доволни.

— Защо, Майкъл? Кажи ми защо го взимаш на работа един ден след изписването му от болницата.