Антъни Бруно - Лоша кръв

— Ами? За какво? — Гибънз предвкусваше отмъщението. Никой никога не го е изритвал толкова лошо по задника.

— Информацията казва, че Маширо е бил ръководител от среден ранг в „Тойота“, ерген, добър работник, но нищо забележително. През октомври осемдесет и първа, повишението го подминало. На следващия ден се явява на работа бесен, със самурайска сабя. Убил шефа си и началника на „Личен състав“, после ранил други осем. Отсякъл ръката на една жена точно над лакътя. Видели го за последен път, когато избягал в гората зад управлението на „Тойота“ в Нагоя. Когато полицията започнала разследване, открили, че прекарал няколко години в… — Тоци бръкна в джоба на якето си и извади малко зелено листче — Теншин Шоден Катори Шинто Рю. Разбра ли го?

Гибънз сви рамене и моментално съжали за това. Пак тези шибани кабари. Японско копеле.

— Това е школа в покрайнините на Токио, където още преподават старите самурайски бойни умения, включително класическите техники със сабя. Школата съществува от петнадесети век.

— Там ли обучават убийците си онези оттатък?

— Не, вече е съвсем духовно, нещо като свещенодействие. Явно обаче, че никой не е обяснил това на Маширо.

— Какво ще кажеш за това? Пребил ме е обучен самурай. По-добре, отколкото да ми надвие някой обикновен малък негодник, предполагам. — Гибънз си представи как ще натика „Ескалибур“ в гърлото на копелето, пък тогава да го види какво ще направи.

— Обаче това не е всичко. Маширо е учил няколко бойни изкуства, включително щурите — най-жестокия от нападателните стилове на карате, както разбрах. Когато му се е разхлопала дъската, е бил пети дан, черен пояс.

— О, вече се чувствам по-добре. — Копеле!

— Интересното е, че когато Маширо е изчезнал, не е имал връзки с якудза. Националната полиция смята, че може да се е хванал с тях, докато е търсел убежище, и те са му помагали да се укрива през цялото време.

— Звучи като удобно извинение, че не са го хванали. — Аз ще го хвана.

— Твърдят, че всеки бос от якудза ще се радва да има човек като Маширо в бандата си. Все едно някой капо от мафията тук да привлече Андре Великана 29 29 Фолклорен герой, нещо като Крали Марко. — Б.пр. в своя екип.

— Кого?

— Няма значение.

Гибънз за малко пак да свие рамене, но този път се спря навреме.

— Иска ми се да има някакъв начин да изпратя телекс до Националната полицейска агенция на Япония, без Айвърс да разбере, и да ги питам за Фугукай и този тип Маширо. — Тоци се почеса по шията, което моментално предизвика сърбеж на същото място у Гибънз. Дяволите да го вземат.

Заклати главата си, но и това беше болезнено.

— Забрави за това. Международните запитвания трябва да преминават през главните управления. Нямаш късмет. Освен ако не си готов да кажеш на Айвърс как си пропълзял в цветните лехи на д’Урсо и как си отворил онзи фургон.

— Хм. Точно това си мислех. По дяволите. — Продължаваше да се чеше по шията, копелето му.

После Тоци замлъкна. Опитваше се да съчини как да заобиколи системата и да изпрати телекс в Япония, без никой да разбере. Упорит кучи син. Гибънз продължаваше да мисли за Маширо, припомняйки си сцената в птицекланицата. Той повтори всичко в мисълта си, опитвайки се да открие какво трябваше да направи по друг начин. Трябваше да убие кучия син, ето какво трябваше да направи различно. Да изпрати някой куршум в главата му. Да разплиска мозъка му из целия проклет…

Гибънз се стресна. Вендета, отмъщение, разчистване на сметки. Вече мислеше като Тоци, за бога. Въздъхна и погледна към куфара си на пода. Къде, по дяволите, беше този проклет доктор? Искаше да се махне оттук.

— Господин Гибънз, как се чувствате?

Гибънз познаваше този гръден контраалт прекалено добре. Той изви поглед към вратата. Тя беше там. Двутонното кокиченце.

— Чувствам се като торба с лайна, Фей. Ти как си?

Фей имаше дълга руса коса като Алиса в страната на чудесата и цици като топки за боулинг. Тя беше първият човек, когото видя, щом излезе от комата, и веднага се замисли от що за плат трябва да е направена униформата на медицинските сестри, че да поема толкова товар, без да се пръсне. Тя налетя като локомотив в стаята, спря моментално, удари юмруци по бедрата си и погледна убийствено седналия на леглото Тоци.

— Пациент ли сте, сър?

— Не.

— Тогава, моля, станете от леглото.

— Вече е разтурено — каза Тоци.

— Болнични правила, сър. Само регистрираните пациенти имат право на легла. Застраховката ни не покрива падналите от леглата посетители. Моля, вземете стол.