Антъни Бруно - Лоша кръв

— Чудесно.

— Няма значение и да закъснееш. Не се притеснявам. Довечера ще дават по телевизията конкурса „Мис Галактика“.

— Искаш да гледаш конкурса „Мис Галактика“?

— Обичам конкурсите за красота. Всички тези абсолютно отблъскващи момичета да се унижават по националната телевизия! Отразява се великолепно върху комплекса ми за превъзходство. По-добре е от „Гонг-шоу“. По-добре е и от конкурса на Уестминстърския кучешки клуб.

— Правилно. — Тя беше в такова добро настроение. Де да можеше да е като нея.

Усмивката изчезна. Изглеждаше загрижена:

— Сигурен ли си, че си добре?

Той я погледна и въздъхна. Дали не е по-добре да й каже? В края на краищата тя бе заинтересована. Не беше ли този начинът, по който си докарваше неприятности преди, пазейки всичко запечатано в бутилката, обмисляйки го отново и отново без резултат, докато накрая се превърне в негова версия за действителността? Може би ще е по-добре да чуе нечие мнение. Сигурно ще му олекне, ако й каже, просто да го смъкне от душата си. Впрочем тя ще е неутрален слушател. Абсолютно сигурно е, че Гибънз няма да бъде.

— Открих някои неща през последните дни. — Той седна на дивана. — Не много приятни. Това ме тормози.

Тя се намести до него, впила очи в неговите:

— Кажи ми.

— За японските гувернантки. Искаш ли да чуеш защо те изместват от бизнеса? Те са робини.

— Какво разбираш под робини?

— Робини. Както в „Далеч в страната на памука“. Трудно е да се повярва, но е истина. Срещнах цял куп от тях.

Тя прехапа долната си устна и сложи длан на коляното му. Господи, искаше му се да не бе го направила сега. Беше толкова хубава, а няма да е редно при този разговор и всичко останало.

— Искаш да кажеш, че ги принуждават да работят… и ги бият, ако не го правят?

Тоци кимна:

— Двама бяха убити заради опит за бягство. Двама, за които знам.

— Кога ФБР ще спаси тези хора?

Тоци погледна ръката й върху коляното си, после поклати глава.

— ФБР не знае нищо за това. Още не съм казвал на никого.

— Защо, за бога?

— Защото робът, с когото разговарях, каза, че тук има стотици като тях, може би хиляди. Естествено, можем да спасим тези, които намерих, но какво ще стане с другите? Как ще ги открием? Веднъж разбере ли се, че властите ги търсят, ще стане още по-трудно да се намерят.

— Но, Майк, трябва да кажеш на някого.

Слънчевата светлина трепкаше в косата й. Цветът беше неописуем — като червено злато. Изглеждаше толкова тъжна и угрижена. Искаше да я успокои, да я прегърне, да я докосне. Нямаше да е редно обаче. Ще си помисли, че е животно. Той ще се почувства като животно.

— Трябва да кажеш на някого, Майк — повтори тя.

— Казах на теб.

— Знаеш какво имам предвид.

— Днес следобед ще взема Гибънз от болницата. Искам да го обсъдя първо с него.

— Как е той?

— Добре. Докторът обаче го кара да си вземе един месец почивка. Лорейн иска да го убедя да остане в нейния апартамент, докато се оправи. Знам какво ще каже той за това.

— Има ли напредък в издирването на квадратния японец, който го е пребил?

— Преди малко се обадиха от управлението. Някой явно е пуснал муха за нашия човек.

— Я повтори!

— Пуснал е муха. Това означава, че сме получили анонимна информация за този тип. Неподписано писмо с голям избор от подробности за него. Може да ни занасят, може и да е истина. Още не знам. — Той погледна часовника си. — Казах им, че ще се отбия тази сутрин да го прегледам.

Той отново погледна часовника си. Ставаше късно.

— О… добре, тогава е по-добре да отиваш, предполагам. — Тя свали ръката си от коляното му.

— Да, вероятно.

Тя изглеждаше, като че няма никакво желание да я оставят сама. На него също не му се искаше да я напусне. Той наведе глава. Тя също. Тоци отново погледна часовника си.

— Е, не е необходимо да бързам чак толкова. Имам малко време.

Тя се обърна така, че видя профила й срещу яркото слънце.

— Моля те, не ме смятай за безчувствена или несъстрадателна, но аз… аз… — Тя отново се обърна с лице към него, наклони глава настрани, обгръщайки с ръка тила му, и го привлече към себе си, като притисна бавно устни в неговите.

Той ги засмука, прокара ръка по ребрата й, потърси езика й със своя. Когато попадна на процепа между зъбите й, пулсът му слезе в члена.

Тя издърпа вратовръзката му и разкопча ризата. Тоци бръкна под пуловера й и откачи кукичката на сутиена, погали с длан едната й гърда, а палецът му обикаляше около зърното.

— О, Майк, извинявай, но просто не мога да чакам — прошепна тя в ухото му.