Антъни Бруно - Лоша кръв

— Какво?

— Мишмош. Искаш да се опиташ да цапардосаш Нагаи, когато Маширо е наблизо?

— Не, благодаря.

— Така си и мислех.

— И какво ще правим?

— Ще се отървем първо от Мишмош.

Боби спря да дъвче. Изведнъж леко пребледня.

— Успокой се. Не съм казал ти да се заемеш с него.

— Не е от неуважение, Джон, но аз трябва да ти откажа това. Мишмош е толкова опасен, че майката си е…

— Така е. Ето защо ще оставим федералните да го свършат.

— К’во?

Д’Урсо кимна:

— Правилно чу — ченгетата. След разговора с Кирино изпратих писмо до ФБР в града. Дадох им доста точна информация за Мишмош. Писах им, че той измайстори двете мумии във фолксвагена.

— Господи, Джон, това не е ли малко рисковано? Ами ако го хванат и се разприказва? Ако изпее някого, това ще сме ние, не якудза.

— Мислиш ли, че Мишмош е от този тип, дето ще седне кротко да се пазари с тях за милост? Разбира се, че не. Щом го притиснат, той ще се опита да се измъкне с бой, а когато онези типове арестуват някого, винаги идват на глутници, като че са тръгнали на война или нещо такова. Пушки М-16 и подобни фъшкии. — Пак се надяваше, че е прав.

Боби отпи още една бърза глътка от оранжадата.

— Да, добре. Значи Мишмош става спомен. Ами Нагаи?

Д’Урсо отхапа нов залък от сандвича:

— Докато чакаме федералните да намерят Мишмош, ще понатиснем малко Нагаи, за да му дадем тема за размисъл. — Той отпи и преглътна. — Днес се очаква доставка от Япония. Уреждам с момчетата от профсъюза да излязат на стачка веднага щом корабът застане на пристана и капитанът предаде ключовете от колите на шефа на пристанището. Този кораб ще трябва да стои на мястото си със стоката на Нагаи, заключена в багажниците.

— Ами ако капитанът просто каже на хората си да разбият ключалките и ги пуснат?

— Казах на дебелия Джо да изпрати няколко момчета на борда със съобщение за капитана. Започнат ли да отварят багажници — ние започваме да отваряме черепи. Няма да се опитат. — Д’Урсо отпи още една глътка газирано. — Виждам как стачката ще продължи няколко дни. Хлапаците ще стоят затворени, където са. Ще започнат да откачат… после да умират. Ако стоката започне да се разваля на борда, сигурен съм, че Нагаи ще трябва да отговаря за това пред Хамабучи, а ще има доста развалена стока за отчитане. На Нагаи няма да му се иска това да се случи, така че щом чуе за стачката, ще се замисли втори път, преди да си напъха носа в моите работи. — Д’Урсо откъсна още един залък и се усмихна, докато дъвчеше.

— Старецът няма ли да заподозре нещо, като чуе, че си предизвикал стачка?

Д’Урсо се намръщи:

— Кога Антонели се е интересувал от това, което правят отделните групи? Вече не се интересува от нищо. Това му е целият проблем, така ли е?

— Да… така е.

Д’Урсо бръкна пак в книжната торба и извади пистолет.

Боби се задави.

— Какво е това, по дяволите?

— „Маринованите гъби“. Този Чийз е свястно момче. Правилно е разбрал.

Д’Урсо подаде пистолета на Боби, който го гледаше със светнали очи като малко дете новата си играчка. Изглеждаше грубоватичък, но старецът на Чийз го увери, че е добър като „Узи“ или М-10. Беше „Уилкинсън — Линда“, 9 мм автоматичен пистолет с тридесет и един патронен пълнител. Добър е като „Узи“, беше казал. Някои пищови изглеждат фино, но този не беше от тях. Тежеше, кучият му син, една стъпка дълъг, с недодялан вид. Обаче какво от това? Ще свърши работа. Само че, по дяволите, кой е чувал някога за пистолет, наречен „Линда“?

Боби се усмихваше, втренчил очи в „Линда“, и щракаше напред-назад предпазителя й.

— Стягай се, Боби. Съвсем скоро.

— Да, съвсем скоро. А Нагаи може да върви да се шиба. — Боби насочи пистолета към пода. — Бам-бам, бам-бам, бам-бам!!! Кармине Антонели… спи с рибите.

Д’Урсо се изсмя, стисна сандвича и отхапа нов залък. Да… заспал при рибите… много скоро… ако всичко върви нормално.

Тоци беше на колене в новата си всекидневна и се опитваше да свикне със седенето в поза сейдза. Нийл-сенсей му бе казал, че правилното седене в сейдза ще уравновеси тялото, ще го координира с мисълта му и ще доведе до състояние на спокойна бодрост. Но за Тоци седенето в сейдза довеждаше само до състояние на болка. Бедрата и глезените го моряха, но той се опитваше да ги пренебрегне в желанието си да се съгласи с обещанието на Нийл, че това ще премине с времето и тренировките. Обаче имаше и едно хубаво нещо в мъчителното седене в сейдза. Тази болка го караше да забрави другата болка в долната част на кръста, която получаваше от спането на дивана. Слава богу, днес щяха да доставят леглото.