Антъни Бруно - Лоша кръв

Маширо гледаше сурово и сякаш изобщо не бяха го впечатлили. Тези хлапета обаче бяха чудесни. Моу, Лари и Кърли. Нагаи се усмихна на д’Урсо и изчака сърцето си да се успокои, като оглеждаше лицето му, докато се убеди, че д’Урсо не е разпознал името на Рейко в излиянието на Такаюки.

Нагаи погледна към тялото на Такаюки, после към побъркания шурей:

— Проблемът ви е разрешен.

— Разрешен е дръжки! — кресна Франчоне. — Искам да го замените.

Нагаи кимна бавно и мина покрай него:

— Разбира се, както пожелаете. Още с пристигането на следващата пратка.

После прекоси към д’Урсо и се вторачи в лицето му:

— Чувам слухове, че обмисляш план за бърз напредък в кариерата. Идеята не е много добра. Настоятелно те съветвам да преразгледаш намеренията си.

Ноздрите на д’Урсо се разшириха:

— Какво искаш да кажеш?

За първи път, откакто се познаваха, д’Урсо изглеждаше разгневен. Силно разгневен.

— Освен това — каза Нагаи, преди д’Урсо да успее да вмъкне още някоя дума — обмислих предложението ти, но трябва да отговоря с не, благодаря. Нещата са по-добри за мен такива, каквито са.

Той обърна гръб на д’Урсо и се насочи към изхода, следван от Маширо и хлапетата.

— Хей, почакай, Нагаи!

Д’Урсо посегна да хване ръката на Нагаи, но лапата на Маширо се заключи върху китката му, преди да го е докоснал.

— Няма какво да обсъждаме, д’Урсо. Знаеш позицията ми.

Той се провря през найлоновата завеса в студения въздух навън. Слънцето проблясваше по хрома върху дългите крила на големия черен кадилак. Антуражът му го последва надолу по стълбите. Усещаше как д’Урсо го гледа иззад рампата със стиснати юмруци в джобовете на сакото. Той изгаряше отвътре. Светът се сриваше около него. Нагаи познаваше това чувство.

Когато Ики му отвори вратата на колата, Нагаи вдигна поглед към д’Урсо. Бъди разумен, приятелю. Избий си го от главата.

Той влезе в колата и Маширо включи на задна, оттегляйки се от товарната рампа. Нагаи наблюдаваше през предното стъкло застаналия там д’Урсо, вторачен в него, облечен в скъпия си син костюм, лъщящ на студеното слънце.

Д’Урсо се взираше през тъмно оцветените стъкла, докато Боби провираше мерцедеса между паркирания бетоновоз отдясно и един самосвал отляво. От двете страни на улицата се ремонтираха цели групи от къщи, за да бъдат преустроени в ателиета. В целия скапан Хобокен постоянно се строеше, но ако питаха него, още си беше грозен.

Върху въртящия се барабан на бетоновоза имаше боядисани снопчета розови точки. Докато минаваха покрай него, д’Урсо чу бетонът вътре да трополи и стърже. Той гледаше как точките се плъзгат нагоре и изчезват от другата страна и се замисли колко приятно би било да натикаш Нагаи в един бетоновоз с гадни розови точки, кучия му син.

След като отмина камиона и самосвала, Боби сви вдясно по една още по-тясна еднопосочна уличка, допълнително стеснена от небрежно паркираните броня в броня коли покрай двата тротоара. На следващата пресечка той отново зави надясно по „Адамс“, където колите бяха паркирани в два реда плътно пред „Италиански специалитети на Фаринели“, затова Боби просто спря по средата на улицата. Опърпаният хлапак на Фаринели стоеше навън пред витрината, където имаше окачени всякакви колбаси и салами. Висеше там като паяк и държеше плика. Само да го видиш — дълга мръсна коса, обица, черна тениска с лика на Бон Джови. Ама че оръфляк!

Боби чукна бутона и прозорецът се смъкна.

— Хей, Чийз — викна той към младежа, — правилно ли взе поръчката днес или не?

— Винаги я взимам правилно — каза Чийз, подсмърчайки, докато слизаше на платното. — Старецът изпортва работата, не аз.

— Ами? Запомни ли този път да направиш сандвичите с шунка от бут, а не с обикновена?

— Да.

— А какъв пипер си сложил? Лют или сладък?

— Сладък.

— Хлябът пресен ли е?

— Да.

— Лъжеш.

— Кълна се в Господ.

— Попитай го за маринованите гъби — каза д’Урсо.

— Да, маринованите гъби, Чийз. Вътре ли са?

— Вътре са, вътре са.

— Наистина? А, какво има за пиене?

— Оранжада и диетична кола. Добре ли е?

Точно тогава се разнесе тенекиен звук от клаксон и д’Урсо се извъртя в седалката да разбере откъде идва. Малък жълт фолксваген-бръмбар се беше лепнал до задницата им и един пуерториканец зад волана се беше облегнал на клаксона. Колата му напомни за оранжевия фолксваген и големия гаф на Маширо. Д’Урсо се намръщи. О, колко щастлив щеше да е животът му само ако можеше да се отърве от тези двамата — Мишмош и неговия бос. Дявол да го вземе.