Антъни Бруно - Лоша кръв

Хамабучи изглеждаше раздразнен от въпроса му:

— Как бихме реагирали ние, ако мафията започне да се бърка в личните ни работи? Тук плуваме в бурни води. Не бива ние да обръщаме лодката.

Благодаря за образното сравнение.

— Ще уведомите ли Антонели?

Хамабучи се мръщеше като булдог. Веждите му потрепваха, докато обмисляше въпроса.

— Не знам… мисля, че не.

— Защо не? Той ви е приятел.

— Приятелите не се шпионират. Ако го уведомя, ще трябва да му кажа как съм разбрал. Естествено, ще си помисли, че му нямам доверие и никога не съм му вярвал. Това ще разруши приятелството ни… и доста примамливото сътрудничество. Не, не мога да му кажа.

Някой приятел, може би д’Урсо, би могъл да го прекрати. Хм… Да, но какво ще стане, ако Хамабучи се реши и все пак каже на Антонели? Старецът е лукав, може да направи всичко. Нагаи трябва да бъде сигурен.

— Защо не уведомите Антонели за д’Урсо и да му кажете, че аз съм шпионирал? Обвинете мен.

Хамабучи го гледаше втрещено. Сега приличаше на противна изцъклена жаба.

— Прекалено дълго си стоял в Америка, Нагаи. Аз съм отговорен за всичко, което вършат хората ми. Аз съм Фугукай. Моята чест зависи от вашите постъпки.

Пак я подкарахме с фъшкиите на Куросава.

— Тогава какво ще правим?

— Ще се постараем тази екзекуция да не се състои. Направи така, че д’Урсо да не постигне целта си, но да не личи твоят пръст в работата. Бизнесът трябва да продължи без прекъсване. — Хамабучи направи пауза, за да си вземе от фугуто. — Сигурен съм, че можеш да разбереш д’Урсовия начин на мислене. — Той гледаше надолу в чинията си, докато въргаляше новото парче риба в соса. — Направи каквото е необходимо, за да го разубедиш. — Отново многозначителен поглед към Нагаи.

Колко си хитър. Негодник. Насъскай неуспелия убиец срещу бъдещия убиец. Колко дяволски хитро. Няма ли да се изненадаш, когато д’Урсо успее и завладеем търговията с роби само за нас? Нагаи натопи ново парче фугу и го хвърли в устата си. Наистина беше много вкусно, по-добро от онова, което помнеше.

— Не се притеснявайте, ще се справя с д’Урсо — каза той.

Хамабучи кимна решително и погледна към своето фугу, потапяйки нова филийка.

— Постарай се да го направиш, Нагаи.

Нагаи сведе глава, докато взимаше резенче фугу.

— Колко по-лесно беше да запазиш верността на хората си. — Хамабучи въртеше бавно парче риба в соса. — Някога традицията беше достатъчен стимул, но времената се измениха. Един бос трябва да прилага управленски трикове с подчинените си — продължаваше да върти това парче риба в тъмния сос. — Впрочем, Хацу ти изпраща поздрави.

— Какво е това?

Хамабучи погледна нагоре и повдигна гъстите си вежди:

— Хацу. Дъщеря ти. Забравил ли си я? Кенджи вече има добър удар с бухалката. Момчето ти може да стане следващият Садахару Ос, като порасне. А мъничката — имам я за моя собствена внучка. — Той се засмя леко и пъхна рибата в устата си.

— Виждали ли сте ги скоро?

— Да, разбира се. Не са ли ти писали? Сега живеят в моята вила.

— Коя вила? Имате няколко, доколкото знам.

Хамабучи само се усмихна и натопи друго резенче от рибата.

— Ще се погрижиш нищо лошо да не се случи на приятеля ми Антонели, нали?

Устата на Нагаи пареше от фугуто. Сосът киселееше на гърлото му.

Изведнъж бизнесмените започнаха отново да аплодират. Нагаи вдигна поглед точно навреме, за да види как късо подстриганото момиче събаря хубавото по задник извън кръга. Тя се тръсна силно на пода, циците й се раздрусаха и се разтрепери от яд, че е загубила. Още малко и да заплаче.

— Нагаи?

Той се обърна пак към тази проклета малка усмивка. Представяше си децата, мъчеше се да си спомни къде се намираха всичките вили на стареца. Нямаше смисъл. Хамабучи можеше да ги изпрати където и да е.

— Нагаи, не си ми отговорил. Ще защитиш ли Антонели? С живота си?

Нагаи остави пръчките за хранене и избърса устата си със салфетката. Гърлото го болеше. Представяше си лицето на Хацу, Кенджи в бейзболен екип, бебето с… после задържа дъха си и се поклони на своя бос:

— Хай!

Старецът се усмихна.

Нагаи наблюдаваше профила на Маширо, докато самураят спираше кадилака до товарната рампа зад птицекланицата. Погледна към тримата младежи на задната седалка — неподвижни и мълчаливи, с присвити очи и стиснати устни. Самият той едно време изглеждаше така. Старецът лично беше препоръчал тези тримата. Каза, че работят добре заедно. Тошио, Хидео и Ики. Моу, Лари и Кърли. Започнали във Фугукай и работили цяла година като домашни роби в собствената къща на стареца, също както той някога, но това беше много отдавна.