Антъни Бруно - Лоша кръв

— Но…

— Моля! Вървете!

Тоци го погледна в очите и видя неописуем ужас. После горещата лепкава мъгла се върна отново. Внезапно беше станала непоносима. Нужно беше време, докато осъзнае, че това е миризмата на страха. Усещаше го да пълзи около него като надигаща се вода — студена и мътна. Той пое дълбоко дъх и опипа пистолета под якето за самочувствие.

Търсеше в пребледнелите им лица някакъв признак на подкрепа, поне един, който би желал да се спаси. Нямаше такъв. Лицата просто висяха там, в тъмното, като безпомощни плодове върху съхнещо дърво. Той обмисляше алтернативи. Би могъл да се свърже с отдела по имиграцията и натурализацията, да ги пусне да си направят акцията в птицекланицата. Но какво ще стане с другите роби, внесени от д’Урсо? Кой знаеше още колко има? Стотици? Хиляди? Д’Урсо съвсем сигурно няма да каже къде са. Една акция ще навреди ли наистина на търговията с роби? Вярно, могат да отстранят д’Урсо, но тогава работата ще бъде прехвърлена на някой друг от фамилията на Антонели. Робите просто ще продължат да идват.

Изведнъж си спомни гласа на Айвърс, който го предупреждаваше, че Бюрото се мръщи на индивидуалните действия. Трябва да докладва за това, но като познаваше Айвърс, това би донесло много повече вреда, отколкото полза. Айвърс щеше да уведоми управлението в Нюарк и заедно щяха да изкарат тежката артилерия, ще разбият д’Урсо и ще го окачат на кука като умряла акула за снимка. Айвърс няма да иска и да чуе за други роби. Ако има нещо нередно, заемете се с него. Това е начинът му на мислене. Никога не искаше да знае нещо за цялата картина.

Тоци погледна във вътрешността на фургона към умоляващите изплашени лица, които се взираха в него, и тогава взе решението. Страх като този трябва да бъде уважен. Той се обърна към Такаюки:

— Добре. Да бъде, както искате.

Той изскочи от фургона и бавно затвори вратата. Чу неприятното скърцане на ръждивата кука, но този път не му направи впечатление. Вкарал катинара в куката, той го задържа в продължение на един дълъг миг, преди да го стисне да се заключи. Закрачи бавно назад към осветения паркинг, взирайки се в трите фургона, все още слисан от това, което току-що бе видял и чул. Питаше се що за дяволско чудовище е способно да внуши такъв страх у тези нещастни хора. Погледна назад към електрическите проводници над фургоните, после забеляза червените предупредителни светлини, мигащи бавно над редица гигантски нефтени резервоари в далечината край реката. Представи си, че Годзила разкъсва Токио на парчета.

Чудовище, наречено Маширо, мислеше си той. Ето що за чудовище.

Загледа се в мигащите светлини и се чудеше какво, по дяволите, да предприеме сега.

Нагаи извърна поглед от шумното действие на сцената, когато донесоха рибата на масата им. Сервитьорката с поклон постави грозното нещо пред Хамабучи. Дебелата риба лежеше по корем като изтеглен на брега шлеп. Едно мъртво око се беше опулило срещу Нагаи. Той се загледа в рибата и въздъхна в мислите си. Никога не се е вълнувал от фугу и цялата церемония беше досадна. Наистина първите няколко пъти беше страшно и възбуждащо, върховно изпитание на лоялността на човека — същността на Фугукай. Но откакто бе прогонен в Америка, самият Нагаи изостави този ритуал, макар никога да не бе казвал на Хамабучи. Не че беше забравил как се разрязва рибата или че хората му много се страхуваха да ядат смъртоносното понякога месо, нарязано от техния бос. Причината е, че единствената риба-балон, която може да се намери в Америка, не е отровна. Идеята да накараш хората си да бъдат нащрек, докато внимателно отстраняваш смъртоносния черен дроб и яйчниците, за да провериш доверието и лоялността им към теб, просто губи смисъл с американското фугу. То няма такъв сок. Каква е ползата от церемонията, ако не съществува риск да се проснеш мъртъв на масата? При Хамабучи обаче нещата стояха иначе. Старият бос винаги успяваше да внесе истинската риба за церемониите си, независимо къде се намира. Щастливец.

Нагаи обърна поглед към сцената, където две млади жени, облечени само в традиционните препаски на борци сумо, налитаха една към друга, а неголямата група уважавани бизнесмени от родината му дрезгаво ги насърчаваха. Питаше се какво ли биха си помислили уважаваните им американски бизнес партньори, ако научат за това заведение. Малко късче от Гинза, посадено насред Манхатън. Всеки има нужда от малко развлечение и отпускане от време на време, даже и уважаваните мошеници. Нагаи отново насочи вниманието си към двете съпернички, блъскащи се една в друга в опитите си да се изтикат извън белия кръг, очертан на сцената. „Това не може да са японски момичета — замисли се Нагаи. — Не с тези цици.“ Той обърна поглед към сервитьорката за сравнение, но нейните, ако ги имаше, бяха скрити под гънките на кимоното. Не, японските цици изобщо не могат да се сравняват с онези неща на сцената. Те не подскачат и не се люлеят така. Нагаи се усмихна, когато момичетата се сблъскаха още веднъж и разтресоха плът. Цици като фугу.