Антъни Бруно - Лоша кръв

Тоци прибра пистолета.

— Не съм от хората на д’Урсо. Аз съм от ФБР.

Никаква реакция.

— Аз съм агент по съблюдаване на законите… полицай. Разбираш ли какво казвам? Дошъл съм да ви отърва, момчета. — Тоци се усмихна и кимна, за да го окуражи.

Такаюки поклати глава. Сега изглеждаше даже по-тъжен.

— Благодарим ви, че сте дошли, но, моля ви, вървете си. Й, моля, заключете вратата след себе си. Благодаря.

— Какво?

— Не можете да разберете. Ако катинарът не е заключен, те ще помислят, че сме се опитали да избягаме. Последствията от това са жестоки.

— Кои са „те“? Д’Урсо?

— Да, д’Урсо — каза той нерешително. — Но обикновено хората на Нагаи изпълняват фактически наказанието.

— Нагаи?

— Да, Нагаи, кой друг. Фугукай следи за спазването на правилата. Те ни докараха тук. Сигурно знаете това… — Очите на Такаюки се разшириха, докато гласът му заглъхваше.

Имената прозвучаха познато на Тоци. Д’Урсо, жена му и шуреят му бяха споменали за Нагаи и Фугукай онзи ден. Имаше и още един, за когото говореха. Как му беше името, по дяволите?

— Познавате ли някой си… Маширо?

Вътрешността на фургона изведнъж потъна в гробна тишина. Вентилаторът продължаваше да смуче като механична ноздра.

— Отговорете ми! — каза най-после Тоци. — Мога да ви помогна.

Такаюки клекна до кревата си, повдигна тънкия дюшек и измъкна смачкан вестник. Тоци веднага го позна. Беше брой на „Пост“ от миналата седмица. Спомняше си заглавието. „БРЪМБАР НА СМЪРТТА НАМЕРЕН В ПРИСТАНИЩЕТО“.

Такаюки вдигна вестника, за да го види Тоци.

— Крадем вестници от шофьорите на камиони, за да знаем какво става по света. Тези двамата, които бяха убити, са братовчед ми и годеницата му. Опитаха се да избягат, но Маширо ги намери. Това беше наказанието им.

— Сигурен ли си в това? Убеден ли си, че Маширо ги е убил?

— Сигурен съм. Маширо изпълнява всички наказания. — Такаюки обърна лице към светлината и прокара показалеца си по натъртената буза. Беше по-зле, отколкото си мислеше Тоци. — Работа на самурая-якудза. Болката и смъртта са смисълът на неговото съществуване — каза с горчивина Такаюки.

Тоци огледа изплашените лица наоколо:

— Един мой приятел е идвал тук във фабриката вчера. По-възрастен, с посивяла коса, висок горе-долу колкото мен…

Такаюки вече кимаше:

— Да. Това също го направи Маширо. Още ли е жив приятелят ви?

Тоци се смути от съдържащото се във въпроса предположение. Защо така, без да се съмнява, беше решил, че Гибънз е мъртъв? Толкова ли е опасен Маширо?

— Да, жив е. В болница е, но ще се оправи.

— Това е добре. Олекна ми. Моля да бъда извинен, че не направих повече, за да помогна на приятеля ви, но спречкването с Маширо често означава смърт. Канеше се да счупи врата на вашия приятел, но аз хвърлих едно пиле по него. Надявах се, че това ще намали концентрацията му.

— Концентрацията му?

— Карате. Едно от смъртоносните умения на Маширо. Опитваше се да счупи врата на вашия приятел с гола ръка.

Тоци затвори очи. Главата му започваше да бучи. Искаше да удари нещо, да счупи нещо. Този дебел задник Маширо с глупавото му карирано яке се загнездваше в епицентъра на гнева му.

— Обяснете ми нещо — каза той, като се опита да диша равномерно, за да се успокои достатъчно, че да може да говори. — Как се получи така с вас? Отвлечени ли бяхте? Как се озовахте тук?

— В багажника на тойота „Корола“. Много тясно.

— Искаш да кажеш, че всичките са ви внесли контрабанда в багажниците на нови коли?

Такаюки кимна:

— С товарни кораби от Япония. Слагат ни в багажниците през нощта, преди да натоварят кораба. Стояхме скрити, докато излезем далеч в морето. Когато наближихме Америка, трябваше да се върнем пак в багажниците. Понякога се налага да се лежи много дни неподвижно в тъмното и да се диша през маркуч. Много… как е думата на английски… клаустрофобия. Когато пристигнах аз, разтоварването продължи повече от очакваното. Бях изконсумирал всичката си храна и напитки. Прекарах без нищо, мисля, цели два дни.

— Как, по дяволите, са могли да направят това с вас? Това е… невероятно.

Такаюки сви рамене:

— Беше лошо. Обаче не толкова лошо, като да живееш под гнета на Маширо и Фугукай.

— Как… как са го направили? Отвлечени ли бяхте?

— Не, не бяхме отвлечени. Ние се съгласихме да дойдем.

— Съгласихте се да дойдете?

— Да, разбира се. Всички подписахме договори с Фугукай.

Такаюки се обърна към съквартирантите си и каза нещо на японски. Няколко от тях заровиха из вещите си и извадиха прегънати листове хартия, за да ги покажат на Тоци. Техните договори.