Антъни Бруно - Лоша кръв

Лорейн погледна Роксан в очите и видя нея на своето място. Сега може и да не мисли така, но и на нея е възможно да се случи. Да не дава господ. Лорейн отмести косата си от лицето. Знаеше, че изглежда като развалина, но от гледна точка на Роксан сигурно повече прилича на призрака на Джейкъб Марли, повлякъл оковите след себе си. Това е добре. Роксан има нужда от здравословна доза страх и реализъм. Нищо против Майкъл и напъпилите му шансове, обаче тя трябва да бъде подготвена. Никоя жена не заслужава да преживее всичко това.

После Лорейн забеляза доктора с брадата, застанал в залата с Майкъл и Айвърс. Той говореше, а те слушаха. Не можеше да определи изражението му през брадата и очилата. Стомахът й се сви. Не можеше да помръдне. Умрял е. Това им казва. Майкъл ще дойде и ще й каже, че Гибънз е мъртъв.

Майкъл кимаше срещу доктора. Тя кръстоса ръце и притисна корема си. Майкъл се отдалечи от двамата мъже и влезе в стаята. Искаше й се да се свие на две, но се беше вкаменила.

— Лорейн — каза той тихо.

Както винаги нежният успокоителен глас, който съобщава лошите новини. Той посегна към ръката й, но тя не можеше да мръдне. Седна до нея и докосна коляното й. Не, не го казвай!

— Лорейн, докторът току-що каза. Събудил се е. Ще се оправи. Прескочил е трапа.

Тя затвори очи и почувства как всичко се изцежда от нея, докато остана напълно изтощена и празна — като спукан балон на земята. Той ще се оправи. Мили боже!

— Ще се оправи — повтори шепнешком.

Улиците вече бяха опустели, когато Тоци се спускаше по „Харисън авеню“. Видя жълтата светлина и се засили да премине, после веднага отпусна газта и намали на четиридесет. Не искаше да отваря работа на някое ченге от нощната смяна, но борбата да не натиска педала не беше малка. Навън пред предното стъкло всичко изглеждаше спокойно, но вътре главата му беше готова да се пръсне. Роксан каза, че е било изписано на лицето му, когато е излязъл от свиждането с Гибънз, след като бе дошъл в съзнание. Тя го поглеждаше странно всеки път, когато прелиташе през някое кръстовище по пътя към нейния апартамент. Покани го да влезе за малко и го молеше още да не тръгва. Знаеше, че е бесен, и се страхуваше, че ще направи някоя лудост. Обаче не беше видяла подутото лице на Гибънз, преливащо от пластмасовата вратна шина, или черно-синия белег с отпечатъци от кокалчета на пръсти върху гърдите му. Не беше го чула как фъфли и говори несвързано, толкова беше напомпан с обезболяващи лекарства, че в мислите му почти нямаше последователност. Тоци разбираше, че е побеснял, че от него може да се очаква да извърши нещо, за което после ще съжалява, но тя не можеше да разбере. Опитали са се да убият Гибънз. Гибънз!

Това, което Гибънз успя да му каже, той вече или го знаеше, или го предполагаше. Бил е нападнат в птицекланицата от набит азиатец, облечен в крещящо черно-бяло спортно яке върху черна плетена блуза. Гибънз говореше също и за много азиатски момчета, които се навъртали наоколо и гледали. Тоци смяташе, че сигурно са роби — освен ако не са били от якудза. Помоли го да му ги опише, но Гибънз беше прекалено зле, за да отговори.

И в двата случая знаеше, че трябва да огледа мястото лично. Ясно му бе, че да отиде там сам, не беше най-умното нещо на този свят, обаче в два след полунощ охраната на д’Урсо нямаше да бъде в пълен състав. Освен това част от съзнанието му желаеше някой да се заяде с него, да му даде повод да се развихри. Нервите му дрънчаха като струни и го сърбеше да се разплати с някого за случилото се с Гибънз, защото това не е било обикновено нападение. Било е жестоко и брутално… а това беше Гибънз.

Тоци беше толкова вбесен, че трепереше дълбоко отвътре. Знаеше, че е погрешно, но искаше да отмъсти и желаеше това много силно. Точно тази увереност в собствената му справедливост го беше вкарала в беля, но това сега май нямаше значение. Опита се да овладее яростта, опита се дори да приложи неща, които беше научил в часовете по айкидо, за да постави себе си под контрол — да се съсредоточи в едната точка, да се отпусне напълно, да не предприема нищо в гнева си. Обаче колкото и смисъл да имаше това в залата, не можеше да го приложи върху себе си. Не сега. Японската мъдрост не го привличаше — не когато японски главорез беше извадил душата на партньора му.

Гумите изсвириха, когато зави от „Харисън авеню“ по „Куинстаун стрийт“ и продължи по нея, докато пътят премина от асфалт в чакълена настилка, а уличните лампи оредяваха между складовете преди фабриката и мръсните тухлени цехове. „Птици направо от фермата“ се намираше в края на една задънена пресечка вляво — порутена тухлена сграда, датираща от двадесетте години, заобиколена от висока телена ограда. Вътре, доколкото се виждаше, нямаше запалена светлина. Тоци заобиколи и направи обратен завой в дъното на уличката, което беше глупост — разбра го, докато го правеше. Ако вътре имаше някой, кръжащите фарове сигурно вече са го предупредили. Не беше от онзи тип улички, в които се случва някоя кола да се заблуди посред делнична нощ. Когато правеше завоя и фаровете осветиха паркинга зад сградата, той забеляза нещо странно. Спря и върна няколко крачки назад, за да огледа по-добре.