Антъни Бруно - Лоша кръв

Лорейн… Обещах, че това няма да се случи… Казах, че няма да пострадам… мамка му… помогнете ми, момчета… не бива да пострадам… тя ще ме убие…

— Хей — той потръпна и изпъшка. — Какво ще кажете да ми помогнете, момчета?

Дишането беше болезнено.

— Не, а? Заради Лорейн? Уууф!

Кракът на Маширо улучи същото място в средата на гръдния кош. Сега мъжът се гърчеше в триците. Господи, искаше му се да спре това. Може би, ако всички наведнъж се втурнат върху самурая? Такаюки огледа пребледнелите изплашени лица на другарите му из помещението наоколо и разбра, че никога няма да го направят. Всички бяха виждали каква унищожителна сила имат уменията на Маширо. Страхуваха се, колкото и той.

Студена пот изби по лицето му. Този наивен човек сега се бе подпрял на ръце и колене, като се мъчеше да си поеме дъх с опряно на мръсния под чело. Стой долу, глупако. Преструвай се.

Маширо се бе надвесил над полицая широко разкрачен и преценяваше разстоянието между отворената си длан и врата на мъжа по същия начин, както майстор каратист се прицелва в купчинка подредени дъски. Такаюки дишаше учестено. Знаеше какво ще последва.

Оглеждайки се около себе си в желанието си да направи каквото може, Такаюки посегна към единственото налично оръжие — едно изкормено пиле, увиснало на конвейерната линия точно над лицето му. Сграбчи го за крака и го хвърли бързо. Пилето се понесе и удари превития гръб на Маширо точно когато дланта му достигаше целта си. Полицаят се строполи по корем на мръсния под. Той не помръдваше.

Маширо се извъртя светкавично, привеждайки се, за да посрещне нападателя, но всичко, което намери, беше жълтокожото пиле, въргалящо се в краката му. Той ги изгледа всичките един по един, търсейки признак на вина във всяко лице. Когато стигна до Такаюки, той се спря.

Такаюки почувства слабост. Помисли си, че краката му ще се сгънат под него, толкова силно трепереха. Маширо знаеше, че е той. Вече му беше написал черната точка заради това, че отиде при д’Урсо и поиска да знае какво е, станало с братовчед му. За един миг той премисли десетки невъзможни начини да отвърне на неизбежната атака на самурая, макар дълбоко в душата си да знаеше, че каквото и да направи, нищо не може да спре този луд човек. Такаюки стисна зъби и се приготви за смъртта.

Обаче когато Маширо се обърна и отиде да вдигне пистолета на полицая, пулсът на Такаюки заби още по-бързо. Той наблюдаваше как Маширо слага пистолета в джоба си, докато вървеше обратно, после самураят се наведе над неподвижното тяло на полицая и постави пръст на врата му. Той повдигна клепачите на човека, после бавно завъртя главата му и опипа тила. Накрая Маширо кимна и измърмори нещо, което завърши с кратък смях. Самураят хвана ръката на мъжа и го вдигна нагоре, промуши се под отпуснатото му тяло и го понесе на рамо към товарната рампа.

След като Маширо премина през найлоновите ленти, висящи на портала към рампата, Такаюки се заслуша в тишината, загледан в пилето на пода и полепналите по кожата му трици. Беше тихо само за момент, тъй като другарите му се върнаха веднага към работата си, все едно че нищо не бе станало. Той разгледа групичките раздвижени тела — постоянно движение под ярката луминесцентна светлина — и се питаше дали все още са хора. После и той започна да работи.

Асансьорът спря с поклащане. Стомахът на Тоци и бездруго не беше спокоен.

— Хайде, хайде! — каза той, нетърпелив да изчака отварянето на вратата.

Роксан стоеше до него и изглеждаше притеснена.

— Май трябваше да те изчакам долу във фоайето.

— Не, остани с мен.

Той гледаше нагоре към светещата цифра 9 над вратата на асансьора — етажа, на който беше Гибънз. Девет беше щастливото число на Тоци. Надяваше се, че ще бъде щастливо и за Гиб. Тогава вратите се разделиха. Първото нещо, което видя, бе Брент Айвърс, застанал до стаята на медицинските сестри, той разговаряше с набит доктор в бяла престилка. Докторът имаше голяма гъста брада и носеше очила с телени рамки. Приличаше на някой от рокгрупата „Грейтфул Дед“. Тоци се надяваше, че това не е лекарят на Гибънз. Гибънз не би го понесъл.

— Майк. — Айвърс протегна ръката си и привлече Тоци в разговора им. Той стискаше рамото на Тоци силно, като на боен другар, все едно че наистина го харесваше. Задник.

— Как е той? — попита Тоци.

— Още не знам — отговори Айвърс, преди докторът да успее да пророни дума. — Всеки момент очакваме резултатите от изследванията.