Антъни Бруно - Лоша кръв

— В съзнание ли е?

— Ами… — започна докторът, но Айвърс го прекъсна:

— Като че ли беше започнал да се пробужда преди около два часа, но после пак изпадна в кома.

— Не е кома, терминологично погледнато — поправи го докторът. Проявяваше забележително търпение към налитащия в неговата област Айвърс.

— Както и да е, сега е в безсъзнание — каза Айвърс. — Правят каквото могат за него — той стисна устни, хвана рамото на доктора и му се усмихна окуражаващо.

Този Айвърс е роден за ръководител. Тоци се питаше къде ли, по дяволите, типове като Айвърс се учат на тези номера.

— Братовчедка ти е тук, Майк. — Айвърс посочи с кимване нататък по коридора. — Иди да я видиш, сама е. Щом разберем нещо, ще ти кажа.

О, господи, Лорейн. Сигурно е много зле. Тоци кимна и се запъти по коридора, после си спомни, че и Роксан беше там. Грабна ръката й и я помъкна със себе си.

— Може да се получи неловко, Майк. Сигурен ли си, че не е по-добре да те чакам долу?

— Не, остани. Моля те.

Щом влязоха в чакалнята за посетители, той веднага забеляза Лорейн. Беше седнала сама, с подгънати под нея крака, върху тапициран с ябълковозелена изкуствена кожа диван, а на масичката пред нея имаше цяла колекция от чаши за кафе. Беше облечена в една от нейните „даскалски униформи“ — светлокафяв костюм с дантелена блуза и тясна вратовръзка. Гибънз постоянно се мръщеше на „даскалските“ й дрехи. Сигурно е дошла направо от час. Беше зареяла поглед в пространството.

— Лорейн. Как се чувстваш?

Лорейн премигна и погледна нагоре. Първо видя Роксан и смръщи лице. После забеляза него.

— О, Майкъл, това си ти.

Тя хвана ръката му и го придърпа до себе си на дивана. Роксан стоеше права и гледаше, сякаш предпочиташе да е някъде другаде.

— Лорейн, това е една моя приятелка. Роксан Ийстлейк.

Лорейн се усмихна насила и кимна.

Роксан седна във фотьойл с оранжева изкуствена кожа от другата страна на бялата масичка:

— Съжалявам за това, което научих, че…

— Моля — вдигна ръката си Лорейн, — стига съболезнования. Вече се наслушах достатъчно. Още не е умрял.

Роксан нацупи устни и погледна към Тоци.

Той сви рамене. Жената беше в депресия. Не можеш да искаш от нея да бъде учтива при тези обстоятелства.

Лорейн изпусна дълга въздишка.

— Съжалявам, ако съм била рязка — каза тя на Роксан. — Извинете…

— Няма нищо — измърмори Роксан.

Тоци започна да пука пръстите си, преди да е осъзнал какво прави. Може би Роксан трябваше да почака долу.

— Как е той? Какво казват? — запита братовчедка си той.

Лорейн отдръпна косата си от лицето и сви рамене:

— Има една руса сестра, която излиза всеки час и ми казва да не се тревожа, щял да се оправи. Обаче хирургът ме кара да се чувствам, като че трябва да отида да проверя цените на надгробните плочи. Докторът с брадата каза нещо за мозъчно сътресение и страхотно натъртване на гърдите. Всеки път, когато го попитам за нещо ново, ми казва, че трябва да изчакаме излизането на всичките резултати от изследванията, преди да могат да определят нещо със сигурност. Съвсем съм объркана.

— Какво се е случило? Не знаеха никакви подробности, когато се обадих в службата.

— Знам само това, което ми каза шефът ви господин Айвърс. Хората от приемната за спешни случаи твърдят, че днес следобед един набит азиатец внесъл Гибънз, поставил го на една свободна количка, извадил от джоба си ескалибура, върнал го в кобура на Гибънз и после веднага излязъл. Явно този азиатец е докарал колата на Гибънз тук, защото са я намерили изоставена с ключовете на стартера в паркинга за линейки. Хора от ФБР изследват колата и пистолета за отпечатъци и всичко останало, което търсят. Има един от съдебната медицина, забравих му името, който разговаря с докторите. Това е всичко, което знам. — Лорейн затвори очи и сълзи се процедиха от тях. — Той ми обеща, че ще се пази, Майкъл. Каза, че няма да допусне да се случи това. Дяволите да го вземат!

Тоци кимна. Въпросът никога не опира до това да не допуснеш случката. Тя просто се случва. Когато се случи, трябва да се оправяш колкото можеш по-добре. Той погледна към Роксан, която седеше с ръце на скута като дете в канцеларията на училищния директор.

— Защо го мразите толкова, момчета? — изненадващо попита Лорейн.

— Кого?

— Айвърс.

— Той е задник.

— Държи се доста любезно с мен.

— Наистина ли? Е, може би Айвърс не е чак толкова лош. — Тоци не искаше да спори за това с Лорейн, не сега.