Антъни Бруно - Лоша кръв

— Разбира се. В него има нещо — не мога да го определя. Предполагам, че ако поработите с него нормално, може и да ви влезе под кожите.

Да, като херпес.

— Майк? — Айвърс беше застанал на пет-шест метра от вратата и му махаше. Тоци забеляза доктора от „Грейтфул Дед“ да крачи по коридора в другата посока. — Може ли да те видя за минутка?

— Разбира се. — Тоци стана и погледна към Роксан. Лорейн още висеше на ръката му. — Ще се върна веднага. Сигурно ме търси заради някоя феберейска фъшкия. Веднага се връщам.

Той се освободи от ръката на Лорейн и вдигна вежди към Роксан, обръщайки се да види какво иска Айвърс.

Лорейн проследи с поглед братовчед си, запътил се към своя шеф. Айвърс го издърпа в коридорчето, където застанаха близо един до друг, със свъсени вежди, единият говореше, другият кимаше — и двамата много сериозни. Тя поклати глава и започна да се смее горчиво:

— Винаги правят така, тези двамата.

— Моля? — изрече Роксан.

— Майкъл и Гибънз. Свикнали са да говорят с пренебрежение за това, което е завладяло напълно мозъците им. Само някаква „феберейска фъшкия“. Ха! Божичко, те живеят и дишат за Бюрото. Не знам какво ще правят без него. — Лорейн се наведе и вдигна хартиената си чаша с кафе. Погледна изстиналото кафе, подвоуми се и после го остави обратно.

— Искаш ли ново кафе? — каза Роксан. — Ще се опитам да намеря.

Приятелката на Майкъл се чувстваше неудобно. Търсеше повод да се измъкне. Лорейн си спомни, че се чувстваше така, когато баща й беше в болницата и умираше от рак. Сякаш с месеци бе на границата на смъртта. Тя се ужасяваше от отиването в болницата и винаги гореше от желание да свърши каквато и да е услуга за когото и да е, само и само да излезе от онази проклета розова чакалня.

— Не, няма нужда. Вече изпих прекалено много кафе.

— Няма да ме затрудни, наистина.

Лорейн се заслуша в акцента и за първи път я огледа по-добре. Британка? Не е за Майкъл. Лорейн се намръщи на себе си. Господи, мисля също като майка ми.

— Сигурно е ужасно да се чака така, без да знаете нищо. — Роксан се опитваше да прозвучи ободрително. Не знаеше какво друго да каже.

— Доста ужасно е… не е никак приятно.

— Да… представям си.

Дали би могла? Беше много хубава. Майкъл страшно си пада по хубавите лица. Гибънз й беше казвал това.

Роксан пусна още една ободрителна усмивка. Тя се опитваше, наистина се опитваше, но какво можеш, по дяволите, да кажеш на една жена, която е седяла цял ден на диван от изкуствена кожа в очакване да чуе дали човекът, когото обича, ще живее, или ще умре, или ще остане сакат? Какво да кажеш?

Лорейн погледна към тавана и се опита да спре новите сълзи. Господи, това е толкова егоистично. Стига вече.

— Роксан — започна тя, като избърса очите си, — вие… вие с Майкъл… срещате ли се редовно?

— Ами да… донякъде. Но ми се струва, че сега не ви се разговаря за…

— Надявам се, че още не сте влюбена в него — измърмори тя.

— Моля?

Лорейн се изчерви. Нямаше намерение да казва това гласно.

— Извинете. Трябва да е прозвучало доста недружелюбно. Нямах предвид това.

— Поставяте ме във вашето положение, нали? — услужливата усмивка на Роксан излиня, акцентът също. Беше хубава, когато се усмихваше, красива, когато не го правеше. Доста необикновена красота.

Лорейн въздъхна:

— Цял ден разсъждавам за това какво означава да си съпруга на полицай, но да си омъжена за специален агент сигурно е по-лошо. Не се приключва със свършването на смяната. Постоянно са на работа и, изглежда, в осемдесет процента от времето — в смъртна опасност. Така го виждам аз. Не е лесно да обичаш такъв човек.

— Гибънз по-конкретно… темпераментен ли е в работата си.

— Темпераментен? Не. Непрекъснато мърмори за нея. Всеотдаен е, да. Упорит. Вманиачен, също. Но темпераментен? Не, мисля, че по-скоро Майкъл е такъв. За него съм се тревожила повече, отколкото за Гибънз.

— Защо? — Роксан изглеждаше изненадана. Сигурно не го познава много добре.

— Той е безразсъден, лудетина. А и твърдоглав. Божичко, някои от нещата, които е правил, не можеш и наполовина дори да си ги представиш. — Тя спря рязко и се овладя. Не биваше да й казва всичко това. Сигурно звучи ужасно.

— Може и да те разбирам погрешно, Лорейн, но това някак си звучи като предупреждение.

Лорейн наведе очи към масичката:

— Всичко това е много преждевременно, Роксан. Вие току-що сте се запознали. Не бива да те плаша така.

— Не ме плашиш. Мисля, че просто си загрижена. И разтревожена.