Антъни Бруно - Лоша кръв

Дали бяха японци или не — нямаше представа. А дали бяха роби — дяволски сигурно е, че не им личеше. Наистина работеха като роби, обаче вратите не бяха заключени. Той влезе съвсем свободно. И ако тези момчета бяха роби, то къде са надзирателите? Кой командва тук? На паркинга отпред нямаше коли и освен няколкото камиона до товарната рампа отзад беше паркиран само един окаян додж от типа на тези, каквито използват търговските пътници, но определено не беше харесваният от мафиотите тип.

Гибънз се приближи до един от бункерите, където шест от тези младежи — по трима от всяка страна — миеха пилета. Единият от тях имаше отблъскващ черно-син белег на лицето. Бучици пилешка лой плуваха върху мазнорозовата вода, която вонеше по-гадно, отколкото изглеждаше. Едва ли ще хапнеш някога пилешко, след като си усетил тази миризма.

— Хей, приятелчета, къде мога да намеря шефа?

Продължаваха да жулят проклетите пилета с наведени очи.

— Шефът — повтори той, опитвайки се да надвика шума. — Къде е шефът?

Все едно го нямаше там.

— Някой да говори английски? Разбирате ли ме? Английски?

Вторачваше се в лицата, едно по едно, опитвайки се да установи някакъв визуален контакт. Нищо.

Това изобщо не му харесваше. Може да са били предупредени да не разговарят с непознати, обаче тези нещастници даже не го поглеждаха. По никакъв начин не показваха, че са забелязали присъствието му. Освен недоразвитите и роботите само хора, страхуващи се от нещо сериозно, се държат така. Това опъна нервите на Гибънз.

— Добре, това е последната ви възможност, момчета. — Той извади легитимацията си и я размаха пред тях, надявайки се, че нещо с по-официален вид би могло да ги постресне малко. — Специален агент Гибънз от Федералното бюро за разследване. Нещо като полицай, ама по-добре. Чат ли сте? Така че, ако някой от вас знае английски, говорете сега или почивайте вечно в мир.

Онзи с ожуленото лице вдигна очи и бързо ги отклони, когато Гибънз улови погледа му.

— Имаш ли да ми кажеш нещо?

Никакъв отговор.

Гибънз прибра легитимацията обратно в джоба си.

— Много благодаря — измърмори той, докато се обръщаше, и се запъти към стълбата от железни скари, която водеше към втория етаж, предполагаше, че канцелариите трябва да са там.

Гибънз започна да се изкачва по стъпалата, когато забеляза, че няколко момчета до друг бункер гледат вторачено към нещо в противоположния край на помещението. Той се обърна и видя друг азиатец, застинал в коридорчето при предния вход. Просто стоеше там и го гледаше. Този тип беше толкова широк, колкото и висок. Приличаше на бръмбар, застанал на задните си крака, облечен в крещящо спортно яке от черни и бели кожени парчета.

— Вие ли сте отговорникът тук? — викна му Гибънз.

Бръмбарът кимна и закрачи към него с безизразно лице.

— Искам да задам няколко въпроса — каза Гибънз. Той слезе от стълбите, за да се срещне с кимащия бръмбар. — Чуйте, аз…

Внезапно бръмбарът направи гигантски скок и полетя във въздуха с протегнат напред крак, насочен право в лицето на Гибънз. Той се опита да се отдръпне, но нямаше време. Ходилото го улучи в рамото. Той се просна по гръб, удари се силно и се плъзна на няколко стъпки по мокрите трици, поръсени върху плочките на пода. Падането му изкара въздуха, но успя да бръкне в якето си и да извади пистолета. Насочи го към големия бръмбар, който бе застанал над него и гледаше с презрение ескалибура.

Дъхът на Такаюки секна при появата на пистолета. Той замръзна на мястото си с ръце в студената мазна вода на бункера. Трябваше да каже нещо одеве. Трябваше да предупреди полицая за Маширо.

— Отстъпи назад, Тойо — извика полицаят, но Такаюки вече предусещаше какъв ще бъде следващият ход на Маширо. Стана толкова бързо, че всичко, което видя, бе как пистолетът се пързаля по пода и се удря в стената и как кракът на Маширо се прибира, след като бе ритнал ръката на човека.

Полицаят се опитваше да стане бързо на крака. Той се изправи на едното си коляно, но светкавичният юмрук на Маширо го повали обратно в седнало положение. Той се изтърколи на една страна и стисна гърдите си, потръпвайки и борейки се за въздух. Такаюки изведнъж се изплаши, че човекът е получил сърдечен пристъп. Усещаше болката, разнасяща се по тялото на нещастника. Знаеше от опит.

Маширо стоеше изправен в очакване. Полицаят се опита да фокусира размътения си поглед върху самурая, но после погледна към работното място на Такаюки. Такаюки се изплаши. Той гледаше право в него.