Антъни Бруно - Лоша кръв

— Обичам те, Нагаи. Всичко, което искам, е да бъдем щастливи заедно. Ето това искам.

Той усети сълзите по кожата си и я прегърна, плъзгайки пръсти през цялата й коса. Усмивката му повехна. Обичам те. Точно като в американските филми, сети се той. Бърт Ланкастър и блондинката на плажа… продължаваха… пълнеха банските си костюми с пясък… точно преди Пърл Харбър.

Той галеше косата й и гледаше запалката си на пода, заслушан в автомобилния поток зад спуснатите пердета. Сигурно вече става късно. Маширо чакаше. Жената на д’Урсо скоро ще я очаква да се прибере вкъщи от „разходката“. Време беше да тръгват.

— Къде е руската салата? — Тоци беше бесен.

Гибънз мажеше дебел слой горчица по двете половини на неговия сандвич пастрами върху сладък черен хляб, докато Тоци се мръщеше над своя. Сега пък какво, по дяволите, го притесняваше?

— Какво има?

Тоци не отговори. Гледаше ядовито сервитьорката и се мъчеше да привлече вниманието й, обаче закусвалнята на Руди, както всяко горе-долу прилично място за хранене в Южен Манхатън, беше винаги препълнена по обяд и тя бе заета с вземане на поръчки в друго сепаре.

— Идвам тук сигурно поне два пъти всяка седмица — изръмжа Тоци, — и в девет от десет случая поръчвам едно и също нещо — пуйка на ръжен хляб със зелева и руска салата върху хляба. Винаги забравят да сложат зелето върху сандвича, но днес е нещо ново. Днес са забравили руската салата. — Сервитьорката се беше засилила към гишето за сандвичите. Тоци започна да маха. — Салма! Ела тук!

— Нормалните хора си ядат зелето отделно — каза Гибънз, като имаше предвид половинката от сандвича в ръката си. — Защо трябва да го ядеш върху хляба? Специален ли си?

— Защото така ми харесва и така, по дяволите, съм го поръчал. Селма!

Гибънз захапа своя пастрами и му се щеше Тоци просто да млъкне и да яде проклетия си сандвич такъв, какъвто е. На кого, по дяволите, му се слушаше Селма сега. Тя беше причината да не идва много често тук. Това лице на болнава крава с драматичните въздишки и блъскането по гърдите, докато плаче на рамото ти, разправяйки вечната си история. Исусе!

Гибънз продължи да се храни, докато Тоци ръкомахаше непрекъснато, и най-после Селма дойде, поклащайки се като гъска, разлюляла цици, с моливи, стърчащи от двете страни на червената лакирана прическа, която не се помръдваше.

— Какво мога да направя за теб, сладур?

Тоци обясни големия си проблем най-подробно. Приличаше на стара дама, оплакваща се в службата за социален патронаж. Гибънз не спираше да яде и се опитваше да не обръща внимание с надеждата, че ще може да избегне това, което беше сигурен, че ще последва — тъжната история за Лидия и Морис.

Когато Тоци свърши оплакването, Селма бавно поклати глава и зацъка, изписвайки върху лицето си изражението на болна крава. Тя въздъхна и се промъкна до Тоци в сепарето, като го отмести с бедрото си. Мамка му! Пак започваме.

— Знаеш, че Руди никога не е правил подобни грешки — каза тя с нова дълга и драматична въздишка. — Трябва да му простиш. Откак Лидия го напусна, вече не е същият.

Гибънз отмести погледа си към ниския човек с редкия перчем, който правеше сандвичи зад гишето. Не изглеждаше чак толкова грозен.

Тя въздъхна отново, направи пауза и после започна с историята:

— Тази Лидия — красива жена, не може да се отрече — ама проблемът е, че си отиде. Никога не й се е работило тука, в закусвалнята. Мислеше, че не й подхожда. Не искаше даже клиентите да настанява. „Нема страшно — викам му на Руди по онова време, — ще се справиме.“ Искам да кажа — за какво ни беше тая развратница? Не можеше едно кафе да сипе, без да го разлее, като че животът зависеше от това. И неколко пъти, когато работи тука, само флиртуваше, с който й обърне внимание, ама вервай ми, всеки обръщаше внимание на Лидия. Даже и моят Морис, мръсникът му.

Селма погледна към тавана и потри кокалчетата на пръстите в гърдите си няколко пъти:

— Шест дена в седмицата брат ми и аз пътуваме с експреса за Лонг Айлънд на разсъмване, та да отвориме това заведение. Четри и двайсе сутринта, всека сутрин Руди ме взима. От двайсе и две години все това правиме. Та как сме могли да знаеме, че там, в Хемпстед, снаха ми Лидия пази чаршафите топли за тоя кучи син, моя съпруг? После научихме, че са го правили с години, практически още от деня, в който тая кучка — извинете ме за израза — е застанала пред олтара с нещастния ми брат. Представяте ли си? А аз и Руди не знаеме нищо. Ние сме заети тука. И тогава, един ден двамата нахълтват тука точно преди навалицата за обед и ни казват, че се обичат и че заминават заедно. Руди беше като треснат, цел ден не можа да работи. А аз исках да я убия. Наложи се една от миячките на чинии да ме спре, требваше физически да ме спре. Бех грабнала ножа за хлеб ей с тая ръка. Щех да я накълцам като зеле, тая смрадлива кучка.