Антъни Бруно - Лоша кръв

Изведнъж забеляза, че Рейко го гледа втренчено. Тя пак направи онова движение, за да преметне косата си през рамото. Той изтупа ревера си и наду устни, за да спре усмивката си. Да, и аз ви харесвам, сладурчета. Някой от тези дни, Рейко. Съвсем скоро. Обещавам!

Аманда скочи от пейката и занесе чинийката с трохите на Мишел.

— Хайде, мамо. Това са твоите хапчета. Изяж ги и ще се оправиш.

— Благодаря ти, скъпа — каза Мишел с подсмърчане и започна да яде трохите. Беше се навела над чинийката, като че ядеше рак, и бършеше очите си с мръсната, омазана с грим салфетка, като се правеше пред детето, че всичко е наред. Глупачка. Никога не е била толкова глупава. Жените изперкват, когато имат деца. Това ги унищожава.

— Ще се видим по-късно — каза той на съпругата си. — Чао, Аманда.

— Чао-чао, татко.

Когато се обръщаше да тръгне, той пак улови погледа на Рейко. Усмихна й се и намигна. Да, в близките дни, Рейко. Тези дни.

Рейко винаги правеше така, когато се любеха. Яхнала бедрата му, тя го яздеше бавно, ритмично, възбуждащо, навеждаше назад главата си, за да може дългата й копринена коса да гали топките му, докато тя прокарваше леко върха на пръста си по линиите на татуировките. Най-напред започваше от зеления дракон на лявото му рамо, очертаваше зъбите, докосваше алените точки на очите, описваше вълнообразните люспи, проследяваше навитата опашка на звяра чак до подмишницата. После се прехвърляше на дракона върху дясното рамо и повтаряше същото с него.

Оттам преминаваше към лявата дяволска маска на ребрата му, винаги проследяваше най-напред езика, после дългия син нос, приличащ на пенис. След това идваше ред на десния дявол, в същата последователност като левия: език, нос, уста, очи.

После продължаваше с дебелото черно фугу в средата на гърдите му, започвайки от месестите устни на рибата, преминаваше през тъпото чело, нагоре и надолу по дъгата на гърба, спускаше се зигзагообразно по очертанията на опашката и спираше, за да защрихова мембраните й, след което продължаваше със силуета, проследявайки издутия дебел корем, преди да се изкачи към бузите, и завършваше рибата със завъртане на пръста си по изпъкналите жълти очи.

Накрая тя се заемаше с нарисувания върху страната на рибата медальон — емблемата на Фугукай, старателно изписвайки йероглифите, които оформяха името на организацията им. Нагаи винаги се питаше защо спазва този сложен ритуал, още повече че се виждаха най-много веднъж седмично. Вече не беше кой знае колко еротичен. Това, което наистина го възбуждаше, беше гъделът от дългата коса на Рейко по топките му. Затова беше казал никога да не я подстригва, каквото и да става.

Тя свърши с рисуването и залюля бедрата си, поглъщайки го с влажните си гънки. Сплетоха пръсти и тя продължи да се люлее, като леко се повдигаше. Обаче сега косата не достигаше съвсем до топките му, а това изведнъж го направи нетърпелив. Беше се надул, готов да се пръсне. Той подпря лактите си, вдигна я от себе си и я прекатури на скърцащия матрак. Тя падна всред собствената си коса като принцеса, спуснала се от небето. Той отново намери меката й влажност и се вмъкна, разклащайки бедра, за да направи присъствието си по-осезаемо. Искаше му се да я гали и възбужда, но беше неспокоен и нетърпелив. Тя харесваше да го правят бавно. Казваше, че бавното любене кара времето да спира. И за него понякога сексът беше това, но не често. Не откакто дойде в Америка. Трудно е да накараш времето да спре, когато на паркинга пред този скапан мотел Маширо и още две от гаменчетата на Хамабучи чакат да те придружат в Ню Йорк за среща по обяд с някои от проклетите делови партньори на Хамабучи.

По дяволите. Започна да губи възбудата си, щом се замисли за работа. Трябваше да побърза, преди съвсем да я е изгубил. Нагаи учести тласъците, възбуждайки се по този начин, за да не изпадне в неудобното положение да не може да свърши. По челото му изби потна роса. Работеше усърдно, блъскаше, опитвайки да се мобилизира. Помпаше и помпаше, и помпаше, а ръцете му работеха под нея, мачкайки дупето и прелестната й черна коса, преплетена между пръстите му. Представяше си Рейко в стаята на красива къща сред природата, косата й толкова дълга, че застилаше с дълбок пух всичко чак до стените от оризова хартия. Тя живееше там гола, само за него. Косата й служеше за облекло, за мебели, за постеля. Слънцето грееше през прозорците и караше вълните на косата й да блестят. Изведнъж той започна да се изпразва. Да. Това винаги даваше ефект.