Антъни Бруно - Лоша кръв

— Чуй — започна той, — имаш ли добри момичета? Добри като Рейко, искам да кажа.

— Какво имаш предвид под добри?

— Добри с децата. Какво друго мислиш, че мога да имам предвид?

— Ами да, има няколко с добри качества. Така поне казват семействата, при които работят.

— Мислиш ли, че е възможно да си вземеш обратно една от тях? За заместване, разбираш ли?

— Защо? — Мишел вече гледаше подозрително.

— Искам да имаме добра гувернантка за Аманда. За Рейко имам други планове.

Мишел се вторачи в него, очите й се свиваха. Мамка му! Пак започваме.

— Няма да стане, Джон. Не. Вече говорихме за това. От това момиче няма да направиш курва. Разбра ли ме?

— Не ми казвай какво да правя. Казах, че взимам Рейко и толкова.

— Не можеш да я вземеш. Аманда я обича — пак хленчеше. — Ще бъде много разрушително. Господи, всички книги казват, че това е толкова критичен момент в развитието на едно дете. Не, не, не можеш да сториш това на собствената си дъщеря.

— Хайде, ще престанеш ли, Мишел? Два дни с новото момиче и тя дори няма да си спомня за старата. — Той погледна към седналата на пейката Рейко. Тя помагаше на Аманда да рони ликьорените бисквити. Косата се бе спуснала над лицето й като лъскава черна завеса. Господи, сигурно е страхотна.

— Изобщо не те интересуват грижите за децата, нали, Джон? Мислиш, че е лесно и всеки може да го направи. Мислиш, че е като да пратиш някого на конвейера в птицекланицата. Е, изобщо не е така. Трябва да си наясно какво правиш с децата. Трябва да спечелиш доверието им. Рейко и Аманда са си изградили такова отношение. Не можем да го разрушим само защото ти трябва още една проститутка.

— Знаеш ли, ще взема да изхвърля всичките проклети книги за възпитаване на деца, които имаш. Вече съвсем си се побъркала. Дали на майка ти са й били необходими милион книги, за да се научи как да отгледа едно дете? На майка ми — не.

Тя го погледна свирепо:

— Не ме карай да приказвам за майка ти.

— Какво за майка ми? — Малка кучка.

— Нищо. — Не го поглеждаше.

— Какво значи нищо? Хайде, кажи какво мислиш?

Тя погледна към небето, стисна юмруци и захапа долната си устна:

— Виж, Джон, не желая да се карам с теб. Нямах нищо предвид за майка ти. Просто съм нервна.

— Нервна от какво?

— От всичко — от публичния дом, от това, че взимаш Рейко, от господин Антонели. Прекалено много промени, Джон. — Пак започваше да плаче. Исусе Христе!

— И защо те нервира всичко това? — мъчеше се той да сдържи яда си. Както казваше неговият дядо за баба му — това, което й трябва, е един хубав шамар и да й креснеш да млъква.

Тя захлипа като бебе:

— Антонели ще побеснее. Ще реши, че се правиш на много хитър за собствена изгода. Страхувам се от него, Джон, страхувам се от това, което ще ни стори.

— Какво има, мамо? Защо плачеш? — Аманда изглеждаше, като че се кани също да ревне.

Д’Урсо потри лицето си:

— Престани да плачещ, Мишел. Разстройващ Аманда. Спри да плачеш и ме изслушай. Няма да ти се налага още дълго да се притесняваш от стареца.

Тя спря да плаче, очите й се разшириха. Сякаш дъхът й секна:

— Какво казваш, Джон? — Гласът й премина в отчаян шепот.

Нямаше намерение да й казва, но вече беше твърде късно. Тя разбра. А и не беше трудно да се досети.

— Решил съм. Старецът трябва да си отиде.

Тя искаше да изговори нещо, но не можеше. Дишаше силно учестено. Постави ръка на устата си и погледна към Аманда.

Той сграбчи двете китки и полека я обърна с лице към себе си.

— Не изпадай в криза. Само ме изслушай за момент.

— Ти си луд! — изсъска тя. — Ти си луд! Само ако разбере, че подготвяш удар срещу него, ще ни избие всичките.

— Мишел, преди пет години можеше и да се съглася с теб. Тогава Антонели беше истински шеф, но сега е твърде стар. Вече е изгубил властта си. Слаб е, няма представа за действителността. Половината от бандите във фамилията правят каквото си поискат, без той дори да разбере. Той разрушава семейството.

Гримът се стичаше по бузите й. Сега тя приличаше на онзи тип Алис Купър.

— Този човек е босът, Джон. Ще го убиеш и ще започне война между клановете. Не желаеш това, нали?

— Благодаря ти, Мишел, много ти благодаря. Колко прекрасно е да имаш съпруга, която те подкрепя — отблъсна китките й към нея.

Тя престана да плаче и избърса очите си със салфетка:

— Не бива, Джон. Правиш голяма грешка.

Той тресна с юмрук по масата. Една чаша падна от ръба и се разби на пода.

— Старецът ни пречи да накараме тази история с робите действително да потръгне. Казва, че не бива да правим това, не бива да правим онова, обаче пак си иска шибаните четиридесет процента от цялата печалба. Как очаква да му плащам дела и да изкарам приличен доход, щом не ми разрешава да имам няколко момичета, които да изчукат нещо допълнително? Не искам много, обаче той казва не, не може да правиш това. Не е достойно. Ако ме питаш, той и приятелчето му Хамабучи са изкукуригали с това достойнство. Този човек просто трябва да умре. Вече достатъчно е поживял. — Той стана и закопча сакото на костюма си.